Не ми е уютно на тази планета...студено е, много студено.
Не ми се пише и хич не ми се разказва...

Обичам го
гол.
Без дрехите и успехите.
Без вещите.
Без възможностите.
Присъстващ само по себе си.
И по обич.
Бос.
Стъпващ върху тлеещи желания,
облечен само в чувства.
Само по характер.
Оставил задълженията
пред вратата,
за да се прибере вкъщи.
При мен. В ръцете ми.
Да дойде в леглото.
Гол.
Разсъблечен
от тежестта да покрива очаквания,
да надскача представи,
да доказва кой е и какво може,
колко може и колко иска.
Разсъблечен
от отговорност да тежи на място,
да е умислен и
предвиждащ по няколко хода напред.
Да му съблека
угриженостите,
страховете,
очакванията,
разочарованията.
Да го оставя
гол от любов.
Обичан.
Обичащ.
Разголен и мой.
Да ни е леко,
свободно
и влюбено.
Гол -
така го обичам...
Най-много!

ВАЛЕНТИНА ЙОРГОВА

Коледно

"Любов е това,
което е в стаята с теб на Коледа,
ако ти спреш да отваряш подаръците и се заслушаш."

Не.
Любов е това,
което ако не е в стаята с теб на Коледа,
не ти е до никакви подаръци...

Аз и ти

Бягаме от нещата, които не искаме да чувстваме...

Добре, че имаме работа, която да ни поглъща, семейства, които да ни прегръщат и път, по който винаги ще се разминаваме... 

"Как разбираш, че си влюбена?"

... Когато мисля за теб, докато слушам красива музика и искам да я споделим...
... Когато мисълта, че няма да те видя месеци наред, ме пронизва като с остър нож...
... Когато затварям очи и виждам усмивката ти...
... Когато се опитвам да те заменя с друг и да излъжа себе си...
... Когато си навсякъде... и винаги до мен в мислите ми...

Повече от любов, Р. Гизгинджиев

Най-тежки са онези моменти, в които имаш нужда да говориш, но не знаеш с кого. Минава ти през ум да се обадиш на най-близките си, но не намираш смисъл да го правиш, защото си сигурен, че думите им ще бъдат безсмислени и няма да ти дадат утеха. И си прав. В тези моменти преглъщаш болката си обратно, навътре към себе си и приемаш, че има дни и битки, които трябва да изживееш изцяло сам. Представяш си хората, които биха те разбрали точно сега – онези, за които си мислиш, че не е подходящо да звъннеш; не си ги виждал от много отдавна или не ги познаваш толкова добре. Онези, за които разумът ти казва, че не са ти близки, но душата ти намира утеха в погледа и гласа им. Тези хора не са родителите ни, не са децата ни, не са и приятелите ни, които виждаме ежедневно. В тези моменти разбираш, че ние не сме заедно с телата и думите си. Ние сме заедно единствено в мислите си.

Казват, че човек танцува
само с хората,
които истински
обича.
Обещавам,
че ще те науча
да танцуваш...

Не можем да бъдем
приятели -
ти не ми даде достатъчно
от душата си,
а аз ти дадох достатъчно,
за да ме разрушиш
без особени усилия
с едно изречение
вместо добро утро...

Прости ли си?

Душата ти прости ли ти
за неказаните думи,
и за казаните,
за изпуснатия шанс,
пропиляната любов
и безсънието,
с които успя така лесно
да я накажеш?

Do you know what I feel all day long?
In the morning, I feel like you’re nothing to me, but a good friend.
Then I start thinking about your manners, your voice, your words...
And when the sun goes down, the only thing I want is to be with you, anywhere, with you.
No words, no touches, just our favourite song on the radio.
And if it isn’t love, then I don’t know what is it.

Сърце

Не можеш
да му заповядваш
кога
кого
и колко силно
да започне да обича

само да спреш
да го слушаш.

Димитър Калбуров

Разбърка някак целия ми свят.
Направи го на хиляди парченца.
А аз стоя сред хаоса от тях
и питам се в действителност къде съм.
Обърка ме. Направи ме различна.
Накара ме да грея и летя.
Но пада се наистина трагично,
летиш ли със хартиени крила.
И лутам се. Задавам си въпроси,
а отговора никога не идва.
Във въздуха единствено се носи
една тъга, която ме залива.
И знам, че е безумно, че те искам.
И знам, че съм наистина глупачка.
И знам, че трябва вече да ми писне
и знам, че е безсмислено да плача.
Но слагам пак дежурната усмивка.
Изтривам бързо мокрите очи.
След малко ще ме видиш и не искам
да знаеш колко много ме боли.
Да знаеш всъщност как ме нараняваш
и всеки ден по малко ме изтриваш,
и всеки миг по малко ме предаваш...
Обичам те. Дори да ме убиваш.

Мълчанието е най-силният плач на една жена. Винаги можеш да разбереш колко много е наранена, когато започне да те игнорира.
Барбара Пийз 

Supergirls don't cry

Супермомичетата не плачат.
А скачат с главата надолу и обичат, без да чакат някой да ги хване преди дъното на бездната.
Едно падане стига, за да се научиш да летиш.
И да разбереш, че плачът не помага.
Напразното обичане минава бавно и онези, които най-малко заслужават, имат най-голямо място в сърцето ти... за да го разкъсат още повече.
Супермомичетата обаче продължават да вярват, че всичко ще бъде наред.
И чакат принца от приказките да ги целуне и прегърне със силните си ръце.
Да им свали акумулатора, да им смени крушките ... и да ги остави просто да бъдат момичета.
За да могат най-сетне да поплачат.
От щастие.

Не изгаряш

Изглеждаш такава тиха
и разсеяна, но може да
разпалиш сърцата на
хората без думи,
без пламъци,
без клечка кибрит.

-Венцислав Стефанов

Самотата е опасен магьосник

Самотата е опасен магьосник
Тя има способността да ни кара да вярваме в измислици
И съвсем умело да съчиняваме такива
Да откриваме надежда и в най-бездънния тунел
Отровен коктейл от опасни илюзии и повтарящи се случки...
В стремежа си да запълваме празнотата, изсипваме още повече празнота.
Празни хора, празни думи, празни обещания, празни нощи.
А уж са пълни,
А уж е любов,
И уж е приятелство
Даваме всичко, а не получаваме нищо,
дори не забелязваме...

Реален свят и нереални ние.

Общество, очаквания, ти и аз...

Опитваме да бъдем всичко друго,

но не и нас самите.

Единственото истинско е, 

че отминават дните

и все по-истински забравяме кои сме...

Не се намираме, а се изгубваме.

И много, много се страхуваме,

че не заслужаваме това, което искаме.

Но продължаваме все така

да мечтаем в студената прегръдка на нощта,

сънувайки онези, истински неща...

А после отново се събуждаме,

не знаейки кое е правилно, кое грешно.

Раняваме, а нас самите ни боли

и с оправдания продължаваме да бягаме.

А уж търсим истинското, но дали?

Recovery

The length of your recovery is determined by the extent of your injuries, sometimes visible, sometimes not. And it is not always successful. No matter how hard we work at it. Some wounds might never fully heal. You might have to adjust to a whole new way of living. Things may have changed too radically to ever get back to what they were. You might not even recognize yourself. It's like you haven't recovered anything at all.
You are a whole new person with a whole new life...

Колко време ми бе нужно да се науча да съм търпелива...

Да разбера, че това, което трябва да се случи, ще се случи.

Независимо колко енергия ще вложа в него.

Независимо колко много ще го пришпорвам.

Независимо колко много ще го искам.

Ще се случи, когато трябва.

Ще се случи, когато дойде моментът.

Ще се случи, когато съм готова.

Днес просто затварям очи и вярвам.

Че след тежкия ден винаги идва по-добър.

Че след провала винаги идва успех.

Че след дъното има единствено и само нагоре.

Че понякога дори да се разпадам, то това е за да се събера отново.

Че дори да съм сама, винаги ще се намери към кого да се обърна.

Че дори да ме боли, утре пак ще се усмихвам.

Защото след всяка буря винаги изгрява слънце.

Каква съм ли - изгубена,
дори сама не мога да се разбера,

някъде в пустинята съм, 

насред нищото,

с неизплакани сълзи

и счупени крила...
Забравих вече да летя...

It was you...

Герои и будители

Няма национален празник, който да чувствам свой.
Така и днес.  А пък ето- празник е, свързан с думите, словото, образованието, пробуждането, все неща, близки до моята същност, и пак не ми идва да кажа на глас честит  празник.
Не мога да се свържа.
Затова пък с лекота се свързвам и благодаря на хората в живота ми, на които сама съм дала титлата герой или будител.
Хората, които ме карат да бъда повече всеки ден.
Всеки ден е празник, в който чествам именно тях.
Тихите герои.

всеки ден получавам подаръци:

цветя.

красиви моменти.

хора.

разговори. вдъхновения.

благодарна съм.

Готов ли си...

Готов ли си да опознаеш света ми? Да докоснеш всеки белег по тялото ми? Да чуеш всички думи, разбили сърцето ми и тези, които ме правят щастлива? Готов ли си да чуеш любимата ми песен, името на детето ни, да влезеш в моя дом, да видиш градa, в който съм израснала? Готов ли си да вкусиш любимия ми сладолед, кожата ми, среднощния ми чай? Готов ли си да помиришеш любимия ми парфюм, цвете, косата ми след баня, когато се излежавам на дивана, докато изсъхне? Готов ли си да ме обичаш? Мен, лудата, която все търси любов и не спира, която чувства, вижда, чува, усеща, че си някъде там и се доближаваш... Готов ли си да обичаш едно объркано момиче? Готов ли си за мен?

Защото ти беше до мен, когато цветовете ми увяхваха и не спираше да ги поливаш отново и отново с надеждата не да ги върнеш, а да поникнат нови... да ме направиш нова, с устойчиво стъбло и вечно зелени листа. Ти беше до мен, дори когато не исках, опитвайки се да те забравя..  а истината бе друга- исках те. Исках нощем да ме завиваш с душата си, за да ме сгрееш и да ме будиш с целувки, които да ме палят. Исках те, и още те искам...
Но не мога да те имам.

Просто е, но не е лесно.
Любовта да победи страха.

Всеки ден си крада време...моменти, секунди, минути. По-скоро часове. Твоите часове. Всяка вечер, всяка сутрин, когато мислите ми започват или свършват да пресъздават нещо, там ти намираш място. Всеки ден се питам как ли ухае кожата ти. Чувствам безвремие. Там си ти, не виждам друг, там си ти, със страниците си, с компютъра или книгата си, там ти четеш. Там ти пишеш. А аз те рисувам  с думи всеки ден, все по-нов и все по-желан. И си мечтая за момента, в който ти ще хвърлиш книгата, аз химикалката, и двамата ще творим заедно. Но той никога няма да дойде, и аз ще продължа да те рисувам. Скрито, в мислите си, където не стигаш и не виждаш. А думите не свършват, смесвам две или три и излизат все по-нови. Ти си все там, в мислите ми, все там с истините си, все там и все тъй желан, а желанието ми дори ме наранява понякога. Но си там, все там. 

Това, което няма да чуеш, ще напиша тук
(както обикновено).
Защото сме свикнали нещата да не вървят по план
и като при другите хора.
Обичам те
и това е.

Неделя

Времето е толкова мързеливо, че чак не иска да завали.

Стоя с тефтера  в ръка и гледам през прозореца. Изпотеното стъкло рисува пейзажи, кара ме да мисля и да си спомням... Факт е, че ми е в пъти по-лесно да рисувам пейзажи с думи, когато изпитвам тъга. Когато се чувствам добре, щастлива, завършена, просто не ми се получава. 

Има дни, в които съм наистина вдъхновена, но прекалено изморена, за да пиша, каквото и да е било. И днес имам какво да кажа и искам да кажа много неща. Но днес не ме спира само умората, а и разумът. 

Защото истината между редовете се приема трудно. 

Вечеря

Докато приготвям вечеря

вържи ми косата

целуни ме по челото

налей вино в две чаши

макар да пием от една

попитай ме как е минал денят ми

разкажи ми за твоя

и колко ти се е искало цял ден

да ме притиснеш до себе си

точно както сега.

"Колко се вълнуваш за срещата-от 1 до 10?"

Не осъзнаваш, че вече си влюбена, докато не се влюби някой друг в теб, а за него просто няма място. Когато всеки друг е натрапник и четеш с нежелание съобщенията, които ти изпраща, надявайки се да са от друг.
Може да са ти нужни месеци, може и години. В които си мислиш, че си силна и над нещата, че всичко е един флирт, който ще ти омръзне бързо и ще се върнеш в реалността. Но един ден те трясва по главата осъзнаването, че там, вътре в сърцето си, вече си срещнала този, който искаш. И трябва да направиш нещо, за да не избухнеш... защото този, който искаш, не е този, който можеш да имаш.  А този, който можеш да имаш, не е този, който искаш.

Ти си като мебел, която запълва стаята.
Ръката, която размества акордите на душата.
Сянката, която се спуска над мен като граблива птица.
Изпитанието на волята,
което не издържам.
Губя равновесие по теб,
а ти ми подаваш ръка,
отваряш ми очите,
сърцето,
за да влезеш
и излезеш
така, както си се появил.

Тежко се диша до мен.
Ако се научиш,
без да ти изсъхнат
 дробовете
 и желанието,
няма да ти трябва въздух
за да съществуваш...

Thought of the day

Това, което мога да напиша, не е това, което мога да направя... 

И това стига...

защото никой друг не ме разсмива като теб
защото си себе си
защото те е страх (но не си го признаваш)
защото си добър (дори когато си лош)
защото ме изслушваш и си готов да дадеш съвет
защото чувстваш, но те е страх да го покажеш
защото си отговорен
защото с теб започва денят ми
защото си последният човек, когото искам да чуя, преди да си легна
защото се бориш (със себе си понякога даже)
защото вярваш (в доброто у хората)
защото въпреки всичко си до мен (макар и да си далече)

защото ти си ти
и никой друг не е теб
и това стига

Ще се будя посред нощ.
Ще плача.
Ще пиша тъжни стихове.
Ще преживявам.
Ти ще ги четеш
И също ще преживяваш
Това, което не можем да преживеем заедно.  

Най-дългият ден не е този, в който очакваш някой да ти пише.
Най-дългият ден е този, в който се въздържаш ти да не му пишеш..

Събуждане

Събуждала съм се до някого, за когото не съм била сигурна. Събуждала съм се до гледащи ме невярващо очи. Събуждала съм се до болка. Събуждала съм се до неискащи да ме пуснат ръце. Събуждала съм се до някой, който не е бил сигурен. Събуждала съм се до края на любовта. Сега се събуждам сама. И усещам спокойствие. Днес съм голяма късметлийка. Събуждам се до живота си.

To my friends

There are times when things just seem hard and I'm running on empty, walking through days blind. There are moments when things seem too much and I'm losing the touch. But you are there for me, and every single day reminding me that I am capable, I am smart and strong and I will find my way. Hearts can hurt, minds can ache, the world may seem far too big and everything out of place. But I will reach my dreams no matter how difficult it seems, because you always believe in me and in all that I ever set out to do.

First thing in the morning

Една от сутрините,
в които отварям очи
и съм се събудила
наполовина с ума си
и наполовина със сърцето
и забравям, че обещах да те забравя,
и забравям, че не трябва да ти пиша,
а пръстите ми взимат телефона
за да ти кажат
"Добро утро и успешен ден"...

04.10. 2017
Талин

Обичам те от разстояние.
Без да мога да усетя аромата ти.
Без да мога да те прегърна.
Без да мога да целуна лицето ти.
Просто те обичам!

Така отдалеч те обичам!
Без да хващам ръката ти-
докосвам виртуално душата ти.

От разстояние те обичам,
Без да мога да се смея с теб.
Без да пея с теб песента, която обичаш.
Без да потъвам в очите ти.

Отдалеч те обичам. 

Всяка дума, която искам да ти кажа,
разкъсвам я на парчета и я изплаквам-
капка по капка, докато се сипят думите
върху самотен лист хартия.
Така те обичам.

Тайно и от разстояние.

Обичам

сутрините вкъщи с аромат на кафе и лавандула
отварянето на книга, подарък от приятел.

Точно преди да тръгна за работа,
минавам само да ти кажа,
че вчера цели два часа не се сетих за теб.
Сякаш шофирането умее да изключва всяка липса,
стоповете на колите са като SOS светлини
и в мен нахлува умора вместо теб.
Тялото винаги знае как да продължи напред
и да се самолекува.

***

Държеше телефона в ръце. Слънцето навън го караше да мисли за последния път, когато видя блестящата й коса под слънчевите лъчи на София. Мислите му се рееха. Как ли е, къде ли е, сама ли е, липсва ли ѝ... Въпроси без отговори. Гледаше снимката ѝ във Вайбър и нахвърляше плюсовете, минусите и най-вече последствията от това да й пише. Не събра смелост. Взе си душ, вечеря и тихо си легна. Не можеше да заспи. Буцата, заседнала в гърлото му, не му позволяваше да диша. Грабна телефона и се заключи в банята. Пишеше и триеше, пишеше и триеше. Батерията му падна и го прие за знак от съдбата, че трябва да остави нещата такива, каквито са. Спомни си нейните шеги винаги щом оставаше без батерия. Върна се в леглото, терзанията го бяха изтощили повече от всичката работа през деня.  Накрая заспа.
Дни наред слушаше любимата й музика, която рисуваше в ушите му онова, което го караше да ляга, да сънува, за да е реално, дори и за миг през нощта. Всяка сутрин редуваше кафето в офиса с разочарование, че за пореден ден не получаваше така чаканото съобщение за добро утро, придружено със закачка. Липсваше му точно онази нейна умерена лудост, която го караше да се чувства жив. Хиляди цветове и нюанси на лудостта. Побъркваща, опияняваща ЛУДОСТ!
Прибираше се всеки ден, благодарен за всичко, което има, защото знаеше какво е да нямаш. Благодареше за хората в живота си, за топлината, уюта, храната на масата. Но нещо липсваше. Понякога се смееше като глупак без причина. Спомняше си за дните, в които се чувстваше безгрижен, окрилен, лек. Искаше му се да избяга. Да събере багажа си и да отиде при онази, която беше причина за всичките емоции. Но знаеше, че не би могъл да го направи. Животът му бе подреден в кутия, без място за емоции и излишни чувства. Дълбоко в себе си знаеше, че жена като нея не може да бъде забравена. Макар и делейки легло и дом с неговата собствена.
 "И това ще мине" - повтаряше си всеки ден.
А то никога не мина.

Прозрения

За да си щастлив трябва да имаш цел, по-голяма от теб, и да посветиш живота си на нея.

Щастието не може да е единствена цел.
И когато някой ти каже, че всичко ще бъде наред, не му вярвай.
Няма щастлив край. Има щастливи моменти и нещастни моменти. Трудни моменти и прелестни моменти.
Така функционира животът.
Многото филми са ми размили представите за реалността.
Книгите ме оправят. И музиката.
Искам да живея в нечие чуждо бъдеще и се влюбвам в напразни мечти и скрити надежди.
Ще пиша повече. Това е.

Самотата ми помага.

Един странен 13ти...

Представях си тази вечер хиляди пъти.
Но нe и така.
Близостта ни се удава повече виртуална, отколкото реална.
Остави ми наредено кубче на Рубик
И още по-объркани мисли...

Box

Кутията на живота ти е пълна. Няма място за емоции и чувства с неправилна форма. Затова стоя отвън като буря, която разбърква мислите и подредения ти живот, но от безопасно разстояние... 

Сянка

Аз съм сянката, която никога не посмяваш да хванеш. Винаги там с теб, но винаги крачка напред, хвърляйки изображения пред очите ти, само за да изчезнат, когато се стъмни....

Тя беше просто душа, съставена от думи, написани късно вечер. Стараеше се винаги да има подредена коса и лакирани нокти. Но нейният външен вид бе само малка мостра на това, което бе и можеше да бъде. Защото нейното сърце беше огромно и обичаше бъркотията на всички, които държеше да направи щастливи...

Щастието идва, когато душата ти е свободна...

Никога не съм си мислила толкова за теб, колкото в моментите, в които се опитвам да те забравя...

Разделяме се различно. С приятелите. С хората, които сме допускали твърде близо до себе си, уповавайки се на доверието, което сме отдавали. Разделяме се, докато загърбваме. Докато мълчим толкова дълго, че когато пожелаем да проговорим, разбираме, че вече няма какво да си кажем. Разделяме се от причинената лошотия. Заради натрупаните “благородни” лъжи. Заради ножовете, които вадим от гърба си сами. Човек сам избира хората, които да създадат дом в сърцето му. Много често, домовете се оказват празни пространства. Със закачени спомени по стените. Със споделеността, която някога е греела, докато на някого му е било тъмно. Със сезоните, които заедно сме споделяли. С прегръдките. И с очите. Очите, които някога са значели. Човек се разделя постоянно. С всичко. Може би, за да осъзнае, че преходността не е страшна сама по себе си. Категорична е. Защото времето не минава. Ние не спираме да вървим. Някъде оставяме дом. Другаде стъпки. Има места, на които гърбовете ни личат отдалеч. Без да е белег на невъзпитание - има очи, от които отвръщаме поглед. Сигурно има защо! Въпрос на достойнство. Разделяме се с нещо любимо и дълго гледаме след него, докато не се изгуби от погледа ни. Разделяме се със смисъла на думите, които са ни наранили, но не сме го показали. Разделяме се неведнъж за един ден. Разделяме се завинаги. Раздялата не признава отношения, които тлеят. Тя слага КРАЙ. От нас зависи, дали ще помним споделеното мълчание рамо до рамо, или думите на раздяла. Никога не бихме могли да знаем, колко хубаво може да бъде нататък, ако не се разделяхме. Но и обратното е вярно. Среда няма. Какво е раздялата? Нищо. До човек е.

- Мария Никова

Забравяй! Забравяй! Забравяй!
Иначе не можеш да съществуваш.

(Атанас Далчев)

"Беше един от онези моменти, в които просто ти е тъжно. Ей така, от нищото. Един от онези моменти, в които нямаш против да ти е тъжно и всъщност донякъде искаш да ти е. А след това плачеш или се наспиваш хубаво. И пак си щастлив. И пак продължаваш да живееш живота си."
"Шест стъпки на раздялата" - Х. Р. Гагъм

Memory

 It is a blessing and a curse to remember everything. Remember all the details, like the songs we used to sing. When I try to push those moments to the back of my mind, it just takes one single note, to bring them back to life.

Waste

Прахосничеството на чувства е моят висш пилотаж.
Никой преди мен не се е справял така добре, никой след мен няма да ме повтори.

¿Jugamos? ... искаш ли да си играем?

Или игрите вече губят смисъла си.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичам те".
Крием се на тъмно,
а на светло се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Бавно разрешавам на клепачите си
да те търсят.
След скоростното ни
словесно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински.
И да те запомнят в себе си.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това, което
пише на упътването.

Истинската същност на другия не е в това какво той ти споделя, а в това какво той не може да ти сподели. Затова, когато искаш да го разбереш, вслушвай се по-добре не в това какво говори, а в това, което премълчава ...

Kолко трябва да са малки нещата, за да ти доставят истинско удоволствие?
И колко трябва да са големи, за да престанеш да забелязваш всичко съществено?
Разопаковах нова, лавандулова свещ и я запалих.
А всъщност искам да запаля целия апартамент и да гледам немигащо в пламъците така, както ти ме гледаш от профилната ти снимка.
Осъзнавам, че не искам да мисля какво точно предстои.
Може би защото така не е толкова страшно.
Мисля само за дребни, ежедневни неща, защото предстоящото ме ужасява.
И трябва да се справя сама.
Хубавото е, че вече няма да съм хибрид между банкомат и инкубатор (и това в най-добрия случай), както обичах да казвам едно време.
 И скоро ще изчезна от тая скапана страна (въпреки нещата, които ужасно много харесвам в нея). Елена е права – време е да мислим за почивка на Малдивите (примерно).

Уикенд

Събота вечер.
Разхождам се по тъмната улица към вкъщи и си мисля от колко време вече не съм спокойна. Сякаш съм заключена в тялото си. Изнервена. Холерична. Драскам с нокти от вътрешността на затвора си и крещя от безсилие, че не мога да изляза. Control freak, както ме нарече ти.
Не помня откога не съм се чувствала спокойна. Някога ме успокояваше да си пиша с теб, макар да знам, че няма смисъл и бунтовнически обявявам, че трябва да спра, докато отмине това, което не трябва да чувствам.
Но сега всичко ме докарва до лудост. Всяка маска и всеки скрит факт. Всяко съобразено действие или бездействие и всеки оттрениран жест.  Липсата ти. Дори собственото ми присъствие боли физически.
И всяка нощ сънувам дежа вю.
Аз и ти... И чаша кафе със студено мляко в твоя офис.

***
Неделя сутрин.
Лежа по гръб на леглото си, а хладният брюкселски  въздух докосва успокоително кожата ми. Почти успява да разсее тълпата, събрала се в главата ми. Защо, по дяволите, са толкова добри в поучаването?
Разсеяно правя кафе и разпилявам част по барплота.
Винаги съм обичала този аромат. Кафе с малко студено мляко и канела.
Влюбена съм в тези сутрешни събуждания. 
Когато съм наистина аз.

***
Неделя вечер.
Пускам горещата вода във ваната и се потапям в уханната пяна. Защо физическото мускулно отпускане рядко е свързано с душевното такова?
Затварям за малко очите си и те виждам. Откъслечни спомени, зашити като в одеало от кръпки един за друг.
И после...безкрайни минути проточила се тишина. Толкова оглушителна, че не чувам дори ударите на сърцето си. Винаги съм мислела, че няма нищо по-лошо от липсата на любов.
Сега вече съм наясно, че забранената любов е следващата степен.
Краят сигурно идва, когато осъзнаеш, че си сама. Винаги си била и винаги ще бъдеш.
Затворена в малкото си сапунено балонче от уханна пяна, на светлинни години от останалите сапунени балончета.
И не, не просто ти си далече от всички.
Всеки е далече от всеки.
И няма happy end. Няма real life fairy tales.

Когато всеки ден имаш вятърни мелници, с които да се бориш и стени, които да разбиваш, всяко сравнително малко камъче е способно да те събори.
Има много забавни картинки и вицове на тема жената в ПМС, но никъде и никой не споменава, че ПМС е състояние на жената днес by default. Противоположните и объркани мисли са ежедневие, мултитаскингът – втора природа, а непостоянството (най-вече в настроенията) – не особено изненадващ резултат. Аз определено не съм от редките изключения, благословени с  биполярно разстройство.  Аз съм остър камък и с годините ръбовете ми стават само  още по-остри. Когато съм ядосана-крещя, когато съм наранена-плача. Очаквам разбиране и подкрепа и се разочаровам, когато не ги получа. Искам и отчаяно се стремя към спокойствие и рутина, когато самата аз съм буря.  Макар и в чаша вода. Но мога да те задавя. Често присядам, като буца в гърлото. Присядам дори на себе си.
Ужасна съм, нетърпима, влудяваща, драскаща и дразнеща, като хронична кашлица.
Но съм аз. И не мога да бъда друга. Няма да бъда друга, дори да се старая. Не и за дълго.

Damn...

I keep this love in a photograph

Неделя.
Ставам с теб.
Далеч си.
Посягам за кафе.

Неделя.
Говоря с теб.
Няма те.
Слагам очила.

Аз и ти-
винаги сме били
повече от един
и по-малко от двама...

Регресия

Съблечи си предразсъдъците
Ще съблека и моите
Забрави си страховете
Ще си премахна задръжките
За да станем уязвими
И просто да бъдем ние
 

За теб нямам обяснение…
понякога те чувствам като едно
лилаво видение,
а в други случаи
ме вкарваш в реалността
с това колко те няма.
И болката след теб е
страшно необяснима, 
страшно непоносима,
страшна като цяло,
и не знам как все още я побирам
в това тяло...

Отварям си душата
като книга
за да прочетеш 
отново
и отново
всяка буква,
която плаче
за теб...

Fireworks

Той хвърляше думи в пространството, малки красиви фойерверки, които изпълваха въздуха с лилав цвят
и ухание на лавандула.
Те припламваха, даваха полет на умореното ми въображение, трепет на пеперудите в стомаха ми, гъдел на забравени усещания и мечти за любов. После угасваха
и нощта ставаше три, четири, пет пъти по-самотна....

засаждаш усмивки онлайн,
изтръгваш надежди офлайн...

***

Иска ми се ти да беше книга, за да мога да премина през страниците ти и да подчертая любимите си неща за теб, да сгъна краищата на листата и да разказвам на приятелите си колко си вдъхновяващ. Бих те сложила на библиотеката на прозореца - там, където сядам, за да избягам от реалността и да мечтая за нещата, които ме правят щастлива. Бих те прочитала отново и отново, все едно си единствената книга, която имам. Бих те носила навсякъде с мен, защото само ти ме караш да мисля чрез начина, по който избираш думите си и начина, по който ги оставяш да се леят, докосвайки душата и ума ми...

 Истината е, че всеки се опитва да пренебрегва факти и причини за нещастието си.
 В 3 през нощта причините болят.
Сълзите нощем заличават всички преструвки от деня.
Нощем можеш да си себе си и да признаеш колко много боли.
Да плачеш, докато не ти останат сили.
После да заспиш от умора,
и на сутринта, готова за новия ден,
да наденеш щастливата маска.

Усещане за липса

Усещаш, че някой ти липсва, когато:
- продължаваш да спиш само в твоята половина на леглото;
- четката ти за зъби е някак самотна;
- няма на кого да се скараш, че си е захвърлил чорапите в коридора;
- няма захвърлени чорапи;
- купуваш си кола, и няма кой да ти помогне с избора и всички подробности;
- няма кой да помолиш за чаша вода, когато не ти се става;
- не е нужно да готвиш;
- няма кой да те буди, целувайки те сутрин;
- не ти се прави нищо, защото няма с кого да го споделиш;
- телефонът се превръща в животоспасяваща вещ;
- няма кой да ти помогне с отварянето на бутилката вино;
- няма и на кого да кажеш Наздраве;
- поръчваш храна за вкъщи за един;

Осъзнаваш, че всичко е едно преплитане на емоции. Хубавото и лошото винаги вървят заедно. Внезапно осъзнаваш, че когато обичаш, дори дразнещото става любимо. Лек няма. Поне докато не се появи липсващият.

You are with someone else and I am still here

... Или за това, че моят и твоят свят са различни, а не ми се ще да повярвам.

И има нещо, което ми се изплъзва,

нещо, което праща кошмари,

нещо, което ме кара да пиша влюбени неща, да говоря, да плача.

И това нещо расте и се развива...

и съм ти бясна, и наранена, и ядосана,

и говореща тихо, понякога безразлично, 

и не мога да си поема дъх, да дишам щастливо, да се будя със слънцето, доволна от новия ден.

Усещам те... всяко движение и всеки дъх, всяка дума и всеки поглед...

И искам да са мои!

Спасение

И въпреки че знам,
че любовта ми към теб
ще ме убие,
аз я стискам,
сякаш е единственото нещо,
способно да ме спаси... 

На Пепи

Той значи много, много за мен,
и на никой друг не прилича.
И макар и малко разсеян,
аз такъв го обичам.

И му разказвам за целия свят
и му искам съвети.
Той е с мен и напред, и назад,
и е до мен във мечтите.

И дори да сме като куче и котка,
винаги обичта побеждава.
Аз от него, той от мене се учи
и взаимно се награждаваме.

Той е много, много за мен.
Той е обич- в най-пълния смисъл.
И е всеки ден близо до мен-
той е най-добрият приятел!

Такава съм. Такава ме обичай!
Ревнива. Безразсъдна. Непокорна.
Жените като мене те привличат.
Не ми разказвай как си търсиш скромна.
Не ми разказвай - виждам ти очите!
От огъня във тях ще ослепея.
Защо ти е момиче от мечтите,
когато срещу теб танцува фея?
Да, вярно е - рискуваш си сърцето.
Но, моля те, не бързай да се плашиш!
Възможно е да литнеш до небето!
Е, може и в калта да се удавиш...
Не се опитомявам лесно. Даже
почти е невъзможно. Но опитай!
Страхлив ли си - до ден ще се откажеш.
На втори шанс обаче не разчитай.
Влудяваща съм често. Не отричам.
Със мен глава поставяш във торбата.
Но Бог ми е свидетел, че обичам
сто пъти по-горещо от жената,
която ще мълчи и ще те слуша
дори когато знае, че е права...
От мене не очаквай да ти служа.
Очаквай да обичам до забрава!

Васка Мадарова

Мисля, следователно съществувам

Хората казват, че пиша хубаво...позволете да не се съглася....Това, което е хубаво, е мисленето ми! Първото и най-хубавото е, че мисля...процес, непознат на много хора. Понякога мисля прекалено много, ненужно дълбоко и отчайващо прозорливо...Не крия мислите си, не ги стискам само за себе си, да не би някой да ги хареса и да ми ги грабне, да не би някой да се зарадва, че понякога са съвсем човешки тъжни, да не би някой да се поболее, че друг път са оптимистични и споделящи някоя радост...

Не се страхувай да навестиш душата ми.
Цялото ми Аз е събрано между редовете.

El Hilo Rojo

"Невидима, червена нишка свързва онези, които съдбата е решила да срещне, независимо от времето, разстоянието и обстоятелствата. Тази нишка може да се разтегне или заплете, но тя никога не се къса." Японска легенда

Метаморфози

Скъпа Скоти, в миговете, когато се задушаваш от отчаяние, когато ти се струва, че нищо не се получава и че е невъзможно да направиш каквото и да било, знай, скъпа Скоти: само в такива мигове вървиш напред.”

Франсис Скот Фицджералд

Сутрин, в която се будиш и всичко ти е  някак чуждо. Чувстваш се сякаш някой ти е отнел нещо, което много ти липсва. Но все още не знаеш какво е. Опитваш се да влезеш в ритъм с нормалния ход на деня, но нещо все те дърпа назад. Нещо, което е вътре в теб и ти тежи. Усещането е толкова силно и притъпява всичко около себе си – не можеш да определиш какво е. Само знаеш, че нещо липсва и че целият ти свят се преобръща. Не! Този около теб си е все така цял и хубав, но нещо в теб бавно се откъсва.

В такива сутрини, имаш нужда само от себе си и от никой друг. Сякаш животът не ти позволява да правиш друго, защото трябва да отдадеш необходимата почит и внимание на това, с което се разделяш – някаква минала част от теб. Защото на всичко му идва времето – на хората да си тръгнат от живота ти и на ситуациите да ти помогнат да преминеш от един етап на друг. Но най-тежко е, когато дойде време някаква част от теб да си отиде. Част от твоята идентичност и това,  което напоследък си градил. Боли, когато друг си тръгва, но времето някак лекува тази болка. Тя не е точно твоя – тя е по-скоро фикция на ума. Но болката, когато част от теб те напуска… съкрушава. Пречупва всичко в теб и оставя една празнота. Приближавам се към нея и искам да я опозная. И нищо не ми помага освен думите. Те правят път към всичко и всички. Винаги ти дават време… или пък слагат край!

В такива сутрини си припомням, че всеки живее с болката си, но в края на деня значение има как се отнасяш към нея. А моята така обича да си прекарва време с мен. И животът е като спирала. Струва ти се, че се изкачваш, а ти всъщност се въртиш. Но въртенето е някак различно – не е от този тип, където се въртиш в кръг и винаги се озоваваш на едно и също място. Не е от тези действия, които те изпълват с отчаяние. Животът е като спирала и макар и чувството да е, че обикаляш, погледнато през призмата на времето се изкачваш. Струва ти се, че си на мястото, където си бил миналата година или пък преди пет години, но като се поогледаш си някак по-високо – на друго ниво на осъзнатост. Започвам да разбирам какво се очаква от мен. Стоя пред същото предизвикателство, но го гледам от друг ъгъл и от различна височина. Тази спирала… изкачва те нагоре, но винаги те връща към подобни изживявания – не за да се пречупиш, а за да ги преживееш отново, но по различен начин. Да ги видиш с други очи и от друг ъгъл. Защото светът не е плоскост и нищо не е двустранно. Всичко има различни страни и не можеш да го познаваш, преди да го огледаш отвсякъде. Може би за това е спиралата… или по точно животът. Като въртележка в парка, която ти помага да се изкачваш, да слизаш и да обикаляш. Само, за да ти даде друг поглед и възможност за преживяване.

Сутрин, в която трудно си поемам въздух. Сякаш някой е стъпил на гръдния ми кош. А в действителност, част от мен ме напуска. Ще ѝ дам време и ще се откъсна в думите. Ще й направя път да си отиде, за да посрещна новото си Аз. Те са два различни полюса и като ценност съществуват отделно едно от друго. Новият живот започва в самота, но винаги продължава с решението да не спираш, а да вървиш.

За теб

Искам да ме четеш
И да си мислиш:
"Писано е за мен".

Искам да ме четеш
И да знаеш, че
Писано е за теб.

And there comes a time when your heart tells you to stop,
it whispers fearfully, your body starts shouting back,
and you just have to stop, no choice, no sideways,
no two sides of the coin, no nothing,
you just have to... Stop...Leave it...Now...

Добрите мъже

Разбира се, че все още ги има. Срещнеш ли един, цял живот ще се страхуваш да не го загубиш. Те са някъде там и също се страхуват да не бъдат намерени. Защото обичат ли, обичат завинаги... 

За него

Ще бъде ли грешка ако ти кажа, че те обичам?

Ако застана пред теб с цялото си сърце и ти кажа какво чувствам.

Ще бъде ли грешка да знаеш, че ти си всичко за мен?

Ще бъде ли грешка да го видиш в очите ми?

Ще бъде ли грешка да разбереш, че не мога без теб, и че вечер, когато заспивам, заспиваш до мен?

Ще бъде ли грешка да ти разкажа без страхове, колко много означаваш за мен?

Ще бъде ли грешка да ти кажа, че често си спомням за теб?

И така ми се иска да знаеш, какви мисли бушуват у мен...

Ще бъде ли грешка ако поискам да те прегърна?

Ще бъде ли грешка, ако ти призная, че не се страхувам да те обичам до края. 

                          

Ще бъде! Защото е грешно...

Много често единственото, което ни спасява, е работата. Това е най-срещаното бягство от нас самите...

Да намеря себе си отново

Да си подредя мислите
Да танцувам отново
Да тренирам повече
Да обичам по-малко
Да посетя повече нови места
Да не бъда толкова спонтанна
Да не ме е страх от нови приятелства
Да науча френски най-накрая
Толкова много неща
А толкова малко време...

Миналата година по същото време, когато ме попитаха дали се чувствам добре с него, аз отговорих Да.

Сега ако някой ме попита как се чувствам не бих могла да отговоря.

Не се чувствам. Никак.

Освен че ми е празно и наранено.

Не се чувствам.

Една от сутрините, когато си лягам в 3 сутринта, след изпита бутилка вино, и се въртя в леглото, а мислите ми сякаш излизат от главата ми и се блъскат в стената.

Обещах си повече да не говоря за него, с него, на него.

Обещах си да запазим и малкото достойство, което ни е останало, за да продължим напред.

Все едно последните месеци не са съществували.

Но не е толкова лесно.

Не е лесно да изпратиш някой, да затвориш вратата след него, да забравиш, когато усещаш една болка, предателство в стомаха и гърлото си.

И те не искат да излязат от теб...
Защото сме се вглъбили в това колко ни е наранил другият без дори да помислим за неговата болка, и няма излизане от този кръг, в който не можем да преглътнем собственото си его.

А трябва да е стълба, да се изкачим по нея, да сложим край на това и да продължим, по един или друг начин.

С приемане, не с отричане.

Защо ровя в старите рани ли?

Защо не оставя раната да зарасне?

А какво ще стане с белега, който ще ми остави?

Отричане и бягане от себе си, това правя в момента, а раната не зараства, не става на белег, защото е отворена и кърви.

Дали ще спре?

Не знам...

Но много боли.

Защото осъзнавам каква е реалността, в която живея.
Просто не искам да я приема.
Вярвах.
В него.
Сбърках.
И това ме извади от равновесието ми.
Не съм на себе си и не знам кога отново ще бъда...