Всеки ден си крада време...моменти, секунди, минути. По-скоро часове. Твоите часове. Всяка вечер, всяка сутрин, когато мислите ми започват или свършват да пресъздават нещо, там ти намираш място. Всеки ден се питам как ли ухае кожата ти. Чувствам безвремие. Там си ти, не виждам друг, там си ти, със страниците си, с компютъра или книгата си, там ти четеш. Там ти пишеш. А аз те рисувам  с думи всеки ден, все по-нов и все по-желан. И си мечтая за момента, в който ти ще хвърлиш книгата, аз химикалката, и двамата ще творим заедно. Но той никога няма да дойде, и аз ще продължа да те рисувам. Скрито, в мислите си, където не стигаш и не виждаш. А думите не свършват, смесвам две или три и излизат все по-нови. Ти си все там, в мислите ми, все там с истините си, все там и все тъй желан, а желанието ми дори ме наранява понякога. Но си там, все там.