Миналата година по същото време, когато ме попитаха дали се чувствам добре с него, аз отговорих Да.

Сега ако някой ме попита как се чувствам не бих могла да отговоря.

Не се чувствам. Никак.

Освен че ми е празно и наранено.

Не се чувствам.

Една от сутрините, когато си лягам в 3 сутринта, след изпита бутилка вино, и се въртя в леглото, а мислите ми сякаш излизат от главата ми и се блъскат в стената.

Обещах си повече да не говоря за него, с него, на него.

Обещах си да запазим и малкото достойство, което ни е останало, за да продължим напред.

Все едно последните месеци не са съществували.

Но не е толкова лесно.

Не е лесно да изпратиш някой, да затвориш вратата след него, да забравиш, когато усещаш една болка, предателство в стомаха и гърлото си.

И те не искат да излязат от теб...
Защото сме се вглъбили в това колко ни е наранил другият без дори да помислим за неговата болка, и няма излизане от този кръг, в който не можем да преглътнем собственото си его.

А трябва да е стълба, да се изкачим по нея, да сложим край на това и да продължим, по един или друг начин.

С приемане, не с отричане.

Защо ровя в старите рани ли?

Защо не оставя раната да зарасне?

А какво ще стане с белега, който ще ми остави?

Отричане и бягане от себе си, това правя в момента, а раната не зараства, не става на белег, защото е отворена и кърви.

Дали ще спре?

Не знам...

Но много боли.

Защото осъзнавам каква е реалността, в която живея.
Просто не искам да я приема.
Вярвах.
В него.
Сбърках.
И това ме извади от равновесието ми.
Не съм на себе си и не знам кога отново ще бъда...