Скъпа Скоти, в миговете, когато се задушаваш от отчаяние, когато ти се струва, че нищо не се получава и че е невъзможно да направиш каквото и да било, знай, скъпа Скоти: само в такива мигове вървиш напред.”
Франсис Скот Фицджералд
Сутрин, в която се будиш и всичко ти е някак чуждо. Чувстваш се сякаш някой ти е отнел нещо, което много ти липсва. Но все още не знаеш какво е. Опитваш се да влезеш в ритъм с нормалния ход на деня, но нещо все те дърпа назад. Нещо, което е вътре в теб и ти тежи. Усещането е толкова силно и притъпява всичко около себе си – не можеш да определиш какво е. Само знаеш, че нещо липсва и че целият ти свят се преобръща. Не! Този около теб си е все така цял и хубав, но нещо в теб бавно се откъсва.
В такива сутрини, имаш нужда само от себе си и от никой друг. Сякаш животът не ти позволява да правиш друго, защото трябва да отдадеш необходимата почит и внимание на това, с което се разделяш – някаква минала част от теб. Защото на всичко му идва времето – на хората да си тръгнат от живота ти и на ситуациите да ти помогнат да преминеш от един етап на друг. Но най-тежко е, когато дойде време някаква част от теб да си отиде. Част от твоята идентичност и това, което напоследък си градил. Боли, когато друг си тръгва, но времето някак лекува тази болка. Тя не е точно твоя – тя е по-скоро фикция на ума. Но болката, когато част от теб те напуска… съкрушава. Пречупва всичко в теб и оставя една празнота. Приближавам се към нея и искам да я опозная. И нищо не ми помага освен думите. Те правят път към всичко и всички. Винаги ти дават време… или пък слагат край!
В такива сутрини си припомням, че всеки живее с болката си, но в края на деня значение има как се отнасяш към нея. А моята така обича да си прекарва време с мен. И животът е като спирала. Струва ти се, че се изкачваш, а ти всъщност се въртиш. Но въртенето е някак различно – не е от този тип, където се въртиш в кръг и винаги се озоваваш на едно и също място. Не е от тези действия, които те изпълват с отчаяние. Животът е като спирала и макар и чувството да е, че обикаляш, погледнато през призмата на времето се изкачваш. Струва ти се, че си на мястото, където си бил миналата година или пък преди пет години, но като се поогледаш си някак по-високо – на друго ниво на осъзнатост. Започвам да разбирам какво се очаква от мен. Стоя пред същото предизвикателство, но го гледам от друг ъгъл и от различна височина. Тази спирала… изкачва те нагоре, но винаги те връща към подобни изживявания – не за да се пречупиш, а за да ги преживееш отново, но по различен начин. Да ги видиш с други очи и от друг ъгъл. Защото светът не е плоскост и нищо не е двустранно. Всичко има различни страни и не можеш да го познаваш, преди да го огледаш отвсякъде. Може би за това е спиралата… или по точно животът. Като въртележка в парка, която ти помага да се изкачваш, да слизаш и да обикаляш. Само, за да ти даде друг поглед и възможност за преживяване.
Сутрин, в която трудно си поемам въздух. Сякаш някой е стъпил на гръдния ми кош. А в действителност, част от мен ме напуска. Ще ѝ дам време и ще се откъсна в думите. Ще й направя път да си отиде, за да посрещна новото си Аз. Те са два различни полюса и като ценност съществуват отделно едно от друго. Новият живот започва в самота, но винаги продължава с решението да не спираш, а да вървиш.
