Мисля си колко много обичам да говоря с теб. Представям си как се усмихваш. Помня лицето ти и как изглеждаш, когато гледаш мен. Усещам, че се усмихвам при спомена за тези моменти. Мразя уикендите, когато екранът зловещо мълчи и не чувам любимия звук на пристигащо съобщение. Свикнах да те имам, и да те нямам.

Чакането...

Вярно, че любовта е действие, и старание, и борба, и...
А ако е невъзможно?
Ако просто е невъзможно?
Толкова години минаха, а аз продължавам да го чакам да дойде.
Сутрин с някаква малоумна надежда, вечер с отчаяние,
 че още един напразен ден е застанал между нас.
Него... Никой друг.
Но каквото и да предстои,
и колкото и време да мине, преди да дойде той,
вярвам, че ще е за добро!



(На Бена, която чака вече 15 години.... )

Когато бягам с бясна скорост към върха
Мисля за теб
Когато се боря заслепена
Мисля за теб
Когато светът се срути
Мислех за теб
Когато бъдещето не беше това
което исках
Мислех за теб
Когато чистех отломките
Мислех за теб
Защото винаги мисля за теб...

При действителния траур "'изпитанието на реалността" ми показва, че обичаният обект е престанал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм тази, който решава, че образът му трябва да умре. Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки себе си да ме наранява), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичала).

Можем да цитираме гениални писатели, да използваме заучени фрази от филми, да вярваме в песни, да следваме философи и мъдреци... Истината е, че когато сърцето ти кърви, няма писатели, няма филми, песни и мъдреци. Няма... Има само две очи, а ти се иска никога да не си ги виждал...

Never be the same again...

Не очаквайте от мен да бъда същата… Веднъж щом са разбили сърцето ти на парчета, щом са те унизили по неописуем начин, всичко, което ти остава,  е просто да се опиташ да бъдеш отново цяла, но трудно ще бъдеш същата. Чудя се как успях да стигна до тук… Какво станa, как се заблудих толкова силно, как си го причиних??? В моментa, в който истината ти стоварва в лицето най-грамадния шамар, за да отрезвееш от тази илюзорнa връзка, този несъществуващ оазис, ти се чувстваш напълно гола и беззащитна пред свирепия свят навън, сам-самичка. Това, което е останало от теб, е една изстискана до краен предел портокалова кора, която претендира, че е живо същество...

Как, чувствайки се по този начин, се предполага, че трябва да можеш да продължиш напред? И ти стоиш на едно място, взряна в своя преобърнат свят, опитвайки се да намериш правилната посока, но си толкова объркана и съсипана, че всеки път ти се струва погрешен. Така стоиш и не мърдаш, а времето покрай теб не чака, тече и тече, не спира... а нещата около теб все така болезнено ти напомнят за грешката, която си направила, за болката, която изпитваш, за човека, причинил ти това…

В първия момент е безсилието, момента, докато осъзнаеш какво точно ти се е случило. В следващия е яростта– да виждаш всичко в червено като разярен бик. Но времето ще донесе спокойствие на моята душа и единственото, което ще чувствам скоро, е нищо – nothing, nada, niente, rien, пълна нула, пълен непукизъм… 

Нека никога не забравям, защото това е урок от живота и нека той никога не бъде забравен, за да не бъде повторена отново същата нелепа грешка. А относно този изцеден портокал – той просто се нуждае от малко любов, за да се почувства отново цял.

- Защо си тъжна?
- Защото ми говориш с думи, а аз те гледам с чувства.
 Лев Толстой