when even words become silent...

Дойде денят, когато думите свършиха... Тези наши думи са трудни. Думи с душа. Чисти и горди. Смирени и непокорни. Родени с и от Любов.
Но идваше краят...
И душите знаеха това. Всяка минута беше пълна и празна с теб. Затворих очи. Заключих се в онази тишина, която осмисля всичко. Ето те, седнал до мен. Оглеждах се в очите ти. Щяхме да мълчим заедно.
И тогава разбрах... Сякаш някой застреля в гръб усмивката ми. Все нещо се случваше в твоя свят. Нещо, което те отнасяше в друга посока.
Събуждах се с усещането, че утрото ще те доведе при мен. Седях в леглото, мачках чаршафите, мачках ги с болката, с която исках да смачкам сърцето си.
Видях последният пристан на тъгата. Там бяха струпани всички простички неща, от които се прави живота.
Исках да ти благодаря, че сподели себе си с мен... Прогледнах за Нещо важно! После отключих стаения гняв...
Не търся вече Логиката в Нещата – продължавам да Чувствам! Приех, че понякога повелите на съдбата са по-силни от мистериите на сърцето.

Нещата имат значение само ако са истина. Аз вървя към теб, през себе си и света, защото следвам сърцето си. Не мога да не го следвам.Ти му даде силата и търпението. Даде му любов, но не и Любовта. А после всичко утихна и потънах в празнота. Гледах небето. Жива ли бях, щом наоколо ми бяха останали само звездите в това небе и нащърбената усмивка на тази самотна луна?

Спомням си първата ти крачка към мен. Устните ти, повтарящи "Тук съм, тук съм". И не можех да не пия от сълзите ти. Те бяха жив огън.

Ще те помня заради смисъла на тази дума, която носи нашите 19 дни съдба – Любов...

Моята ръка пази спомени…

Искам те в живота си с всяко вдишване!!!

Over

В случай, че някога обичам пак така, на което силно се надявам.
(само че да е правилният, а не този, който заменя хората)
с този пост слагам край на мъките си по една по-сложна, отколкото е необходимо, любов.

Просто защото искам да запомня това лято, в чийто край листата опадаха с нашата обич, единствено с неговата красота. Не подозирах, че ще бъде толкова трудно.
Не искам да натоварвам хората, които просто си отиват понякога, не мога вечно да им търся сметка защо са ме зарязали. Нямаше да сме заедно, дори ако живеех във Фуертевентура, нали? ...
Не мога да си позволя да се превръщам в развалина всеки път, щом някой каже 'сбогом'.
Е, поне да беше казал...

Имаше нощи, в които се самообвинявах, че не съм достатъчно добра да го задържа, но всъщност длъжна ли съм изобщо? Никого не искам да задържам.
Давайте, минавайте през душата ми като през широко отворена порта.
Не забравяйте и да добавите малко драма.

Тази невероятна и кратка история ме научи
да пазя хората, независимо колко ми пука за тях,
никой не заслужава тази болка,
затова не бих я причинила на никого.

Твърдяха, че съм обсебена по 'онзи далечен испанец, на когото не му пука за мен',
Да, по дяволите, имаха право ...

Обичах кожата и докосването му,
всеки недостатък, участъците от бузите му, които не бе успял да направи гладки, защото може би е бързал...
Тях целувах.

...И сега разбирам, че за всичко си има време.

Спомням си как бързах - а не съм била готова за връзка. Трябваше да се случи точно в това лято, точно за толкова време. Точно с него, за да не го забравя никога.
Минаха точно 75 дни...
Няма такъв, в който да не му отделях специални часове, за да излея болката си - дори в 4 сутринта, когато се събуждах от съня, в който отново присъстваше.

and now...

С последното писмо, отлетяло към него, отлита и моята любов...

Живот назаем, Ерих Мария Ремарк

"Хората се срещат, за секунда са заедно, а после се изгубват от погледите си, за да се озоват в нови, непознати обятия. Лицата се сменят, но ръцете остават същите."

Days...

Days.
Come and go.
Not always good.
Not at all.
Same and different.
Numbered.
Unique.
Some engrave into my memory.
And stay there with years.
Some of them forever.
Implacable...