***

Държеше телефона в ръце. Слънцето навън го караше да мисли за последния път, когато видя блестящата й коса под слънчевите лъчи на София. Мислите му се рееха. Как ли е, къде ли е, сама ли е, липсва ли ѝ... Въпроси без отговори. Гледаше снимката ѝ във Вайбър и нахвърляше плюсовете, минусите и най-вече последствията от това да й пише. Не събра смелост. Взе си душ, вечеря и тихо си легна. Не можеше да заспи. Буцата, заседнала в гърлото му, не му позволяваше да диша. Грабна телефона и се заключи в банята. Пишеше и триеше, пишеше и триеше. Батерията му падна и го прие за знак от съдбата, че трябва да остави нещата такива, каквито са. Спомни си нейните шеги винаги щом оставаше без батерия. Върна се в леглото, терзанията го бяха изтощили повече от всичката работа през деня.  Накрая заспа.
Дни наред слушаше любимата й музика, която рисуваше в ушите му онова, което го караше да ляга, да сънува, за да е реално, дори и за миг през нощта. Всяка сутрин редуваше кафето в офиса с разочарование, че за пореден ден не получаваше така чаканото съобщение за добро утро, придружено със закачка. Липсваше му точно онази нейна умерена лудост, която го караше да се чувства жив. Хиляди цветове и нюанси на лудостта. Побъркваща, опияняваща ЛУДОСТ!
Прибираше се всеки ден, благодарен за всичко, което има, защото знаеше какво е да нямаш. Благодареше за хората в живота си, за топлината, уюта, храната на масата. Но нещо липсваше. Понякога се смееше като глупак без причина. Спомняше си за дните, в които се чувстваше безгрижен, окрилен, лек. Искаше му се да избяга. Да събере багажа си и да отиде при онази, която беше причина за всичките емоции. Но знаеше, че не би могъл да го направи. Животът му бе подреден в кутия, без място за емоции и излишни чувства. Дълбоко в себе си знаеше, че жена като нея не може да бъде забравена. Макар и делейки легло и дом с неговата собствена.
 "И това ще мине" - повтаряше си всеки ден.
А то никога не мина.