Изгубена

Раменете ми са натежали
от очаквания,
главата ми е пълна
с несбъднати моменти,
гледки,
думи,
несбъднато ти.
Крия се зад фалшивите усмивки,
червеното червило,
балансирам на високите токчета
по разбитите паважи,
хората ме подминават.
Вървя по познатите улици,
а всичко изглежда чуждо и пусто.
Изгубила ли съм се?
Не знам-
ти кажи...
или ме намери!

Като че ли да говоря направо е лесно...
Да ти кажа точно това, което искам -
високо и уверено,
като реч на конференция,
без нервен смях
и издайнически сълзи в очите...

Затова го пиша ...
Пък дано го прочетеш.

Събота

Днес трябваше да се събудим
в обятията един на друг,
да почувстваме топлината,
любовта,
прегръдката,
да създадем спомени.
Днес е нашата събота,
а съботите са вълшебни.
Но любовта си отиде
и съботите вече
са далечни спомени
за всичко, което имахме
и бяхме.

Мислех за това.
Как да приключа всичко,
как да те накарам да страдаш,
как да те поваля на земята.

Това щеше да те сломи,
да те унищожи,
да прекрати всички възможности,
които ти си мислеше, че имаш.

Мислех за това.
Да те разкрия.
Да кажа всички истини,
да те унижа.

Оказа се, че не съм човека,
който ти мислеше, че ще бъда.

Вместо да те унищожа,
всичко това, което държа в себе си
унищожава
мен...

Няма правилна посока...Аз съм посоката, а ти си този, който ще стигне до мен...

На него, който ще дойде някой ден

Мълча... защото ми се говори с теб за всички неща, които съм натъпкала в душата си през годините, когато не си ме държал за ръка и морето е въздишало вместо мен...

Това все повече прилича на изневяра.
Прекарваме нощи заедно,
говорейки за всичко друго,
но не и какво се крие зад това.
Не можем да живеем повече така,
но не мога и да спра...

Никога не съм могла да обичам умерено. Или обичам твърде много, или твърде малко. Никога щастливо средно положение. Или имаш всяка една секунда от моето внимание, или го нямаш изобщо...

Когато си тръгна
без да кажеш Довиждане,
разбрах, че всички хубави неща
накрая винаги те нараняват...

The strongest people I know have been overtaken by their weaknesses. They know what it’s like to lose control. The strongest people I know have cried in the shower and in their car. They know loss and guilt all too well. The strongest people I know aren’t bulletproof. They have felt the searing pain of life’s shots. The strongest people I know make the decision every day to wake up and place their two feet on the ground. The strongest people I know are not strong by definition, at all. They are mistake-makers. They are mess-creators. They are survivors.

Това съм аз.
Аз съм окото на бурята
и сърцето ми е леко разбито.
Но ако ме искаш - твоя съм.

Breathe in, breathe out, and count to ten. There is no rulebook on how to cope when these things end. You may not feel it now, but things will get better, even if life does not tell you when...

Дори не си казахме чао,
а прозвуча като Сбогом...

2.06.2017

Стига с това откраднато внимание,
искам всичко или нищо!

Думите нараняват.
Липсата им - също.
Запомни мълчанието ми,
някой ден само то ще е останало
да ти говори...

There is always something missing. The imbalance of it makes us move. Or shake. Or ache. Or fly. Or search...

И накрая намерих мечтаната лилава рокля,
и замириса на лавандула...
Само теб те няма...

Понякога няма нищо по-отрезвяващо от малките разочарования... като това да те гледам как всеки ден си онлайн и нито веднъж за цяла седмица да не попиташ как съм. Тези малки разочарования ме карат да забавя крачка и да огледам по-добре пътя... и спътниците си.
Понякога толкова ми се иска да вярвам, че някой е такъв , какъвто го описвам с треперещи от вълнение пръсти, че след това разочаровано взимам листа с написаното, обръщам го наобратно и чакам да мине време, докато го прочета отново. И да видя къде съм сгрешила.

Броях дните на юни, изведнъж те се оказаха много повече от планираното, а очакването -вместо сладко, стана болезнено. Отказвам се да чакам, и макар че не мога да изгоня сянката на разочарованието, знам, че това е правилният избор.

Хубаво е да имаш приятели, които ще те прегърнат силно и в еуфорията на щастието, и в бурята на болката. Не, не е хубаво. Най-хубавото е.
А ти просто не можеш да бъдеш такъв за мен...
Мразя да запълвам на някого времето и скуката в работния ден, а в останалото време да не съществувам.
Не ми отива. Затова нека спрем.

Няма непосветени стихове, бе написала Тея.
Всичките си стихове посвещавам на нуждата да те изразя.
Трябва да те изкарам навън по някакъв начин.
Прочети се внимателно между редовете и внимавай със запетаите.
Защото някъде там, между две вдишвания,
ще се намира фразата, която търсиш...

В която може би ще се загубиш...

Размисли

Има хора, които трябва задължително да срещнеш в живота си. С които да изговориш всичко, което има или няма значение, и от които да научиш безброй неща. Те са опората, те са онези присветващи светлини в далечината, които ти дават усещане за посока, за пулс и за смисъл. 
Не можем да оценим какво е да имаш някого, без да знаем какво е без него... 

Някъде над покривите на града

Той заспива...ужасно далеч.
Само в моите мисли е близо.
Толкова близо, че с тези ръце
нежно милвам лицето му.
И го пазя. От целия свят...
После бавно целувам челото му.
И единствено с дъх му шептя
тази моя объркана обич.
Той не чува. Или чува насън.
Все едно е...нали го обичам.
Дълго галя лицето му с длан.
Той е всичко за мен.
Той е всичко...

Без да се сбогуваш

Без да се сбогуваш, без да се сбогувам,
в очите ми - ням въпрос без отговор.
Без да ме очакваш, без да те очаквам,
само кратък спомен с дъх на неизказано.

Брюксел

Прибрах се там,
където условно наричам вкъщи.
И условно е уютно,
и условно е познато.
Ухае на сълзи, съвсем небезусловно.
Но твоите очи са другаде.
А тук е празно. И е болно. И мъгливо.
И дъжд вали, а слънцето е посивяло.
Как искам да се върна там, където мога
да бъда себе си...  с теб.

И всеки път, когато те видя, си представям - аз и ти и неуловимата любов, която само въздухът между нас притежава...