Inspired by...

Написах всяка своя мисъл в блога през последния месец. Показах се цялата.
Промених лицето на блога, промених косата си, промених емоционалния си статус.
Един чувал с дрехи отделих, дрехи, които никога няма да нося, защото знаят твърде много за мен.
"Ти си в постоянна фаза на генериране на идеи", казва С. и ми напомня, че задачата ми не е да се променям на всяка цена, а да стоя в основата на промяната, да я наблюдавам, разбирам и анализирам.
Утеха намирам и в готвенето. И в правенето на коктейли, както и в благотворителността. И в четенето.
И в това да не мисля крайно лошо за нищо и никого. Мисля, че дългото мълчание и писането в тефтери много помага. В тефтерите прощаваш на хората. Там казваш неща като "срам ме е", "не те понасям", "мразя да се държиш така", "това ме натъжава/огорчава/ядосва". Дори не е нужно да обяснявам на тефтера си защо. Но като го напиша, то вече е излязло от мен.
Започнах да се захранвам душевно лека-полека. Мисля, че нямам мечти. Просто в момента ми се работи и ми се харчат пари за спомени. Това е.

Платонична любов

Възможно ли е?
Възможно ли е да се влюбиш в душата на някого, без никога да си имал тялото му?
И не е ли това най-висшата форма на любов?

Любов като тази може да получи само едно название: платонична.
Според Платон тя би била перфектна.
Според мен е съкрушителна.

И така, нашата платонична любов живее
някъде между София и Брюксел и яде сладолед в Happy,
тича между страховете ни,
чете любовна поезия,
цитира откъси от "Портретът на Дориан Грей",
мечтае за споделеност,
все още говори за политика и се опитва да направи света едно по-добро място.
Нашата платонична любов се опитва да задържи приятелството и да не слага стени,
но всъщност има дистанция от океани,
в които потъваме в опитите да не си говорим за чувства...

Платоничната любов все още праща снимки на моментите,
когато сме далеч един от друг.

В съзнанието ми все още всичко е чисто като пролетното небе над София,
но всъщност кръвта, която тече от тази история е толкова червена,
колкото мак в поле от лавандула...

Платоничната любов не се живее
Тя се изписва и изплаква...

не знам как да пиша
за това между нас
знам само как ми опъваш струните
и ме връщаш в собствената ми тоналност...

Me and Oscar Wilde...

26 март, 19.15 ч. В самолета над Брюксел.
Държа книгата в ръцете си. Сърцето ми прескача. Гледам хартията. В ума ми изниква картина-как той старателно я опакова, почти като умел хирург в сърдечна операция.
Не смея да разлепя тиксото по краищата... сякаш пред мен ще се отвори кутията на Пандора и после нищо няма да е същото... Страх ме е. Сълзите ми напират. Какво се случва с мен? Момичето на съседната седалка любопитно ме поглежда. "От него е", прошепвам аз, почти без глас. С ловко движение премахвам хартията, внимателно, за да не се скъса.  Не искам да загубя нито частица от неговото старание заради мен. Разгръщам корицата. Чета:
"Вземай знания и от книгите, но черпи вдъхновение единствено от живия живот."
Приближавам отворената книга до лицето си и поемам въздух... почти усещам миризмата му, смесена с тази на нова хартия...
Първите сълзи потичат от очите ми в момента, в който колесникът докосва земята.
Дръж се, дръж се, повтарям си на ум.
Затварям книгата и я връщам в хартията, опитвайки се да залепя тиксото повторно...като отчаян опит да залепя сърцето си...
Но някои неща не се лепят със злато..те просто остават на парчета...

Опит за летене

Имаше време, когато си мислех колко много обичам да летя...  сега седя на летището, гледам дъжда и рекламата на Happy през прозореца и усещам как повече не ми се бяга...  Happy- точната дума, която описва как се чувствам в България...

The way it feels...

Мария Донева

Обожавам начина, по който Ремарк рисува героините си. Силни, смели, сами. Обичащи, без да изискват, без да очакват, без да тежат. Самотни, не изоставени.
И любовта така рисува. Любов, която не познава притежанието. Любов, която не пита за утре. Любов на жени и мъже, които знаят, че човек се ражда и умира сам. И че само понякога не е.
Може би и аз ще се науча някой ден...

Опит

Опит е
да знаеш
къде ще сбъркаш
и колко дълго
ще боли.
И въпреки това
като ритуално самоубийство
тържествено му подарявам
книгата...

Липсваш...

Липсвам ли ти?
Аз отново те сънувам.
Историите винаги имат своите тъжни герои...

Малки ежедневни чудеса

И ето, тези няколко минути,
в които с тебе просто си мълчим
и гледаме снимки от Китай,
създават чудо. Най-човешко чудо
за две сърца и четири очи.
Тогава се завръщам при душата си.
При теб отивам. В нашия си свят.
Когато си наблизо
чудесата се случват лесно.
И не се броят...

Мъжът,
който го няма,
е винаги до мен,
стига само да държа
очите си затворени...

Животът като момент

Има моменти, които не можеш да забравиш.. хора, които никога няма да напуснат съзнанието ти. Съмнения, които те завладяват и търсиш отговорите им.. Искаш да разгадаеш всяка тайна и всичко около теб да бъде разкрито. Можеш ли? Не... но можеш да опиташ. Да се отдадеш на търсенето на истината.. но тогава рискуваш друго - да загубиш себе си между всички тези пътеки..

Срещаш човек.. човек, който те кара за миг да спреш да мислиш.. да почнеш да желаеш. Да си безчувствен часове наред, но да усетиш как кипиш от емоции минути след това. Да поискаш някого, когото не си искала никога през живота си. Странно, нали? Явно така е устроен животът ни.. да искаме това, което не можем да имаме. Или само се утешаваме с това.. просто се примиряваме с бездействието си и измисляме куп причини за него.

Нима трябва да се вслушваме в разума си в моменти като тези? Прекалено дълго го слушаме.. и му се доверяваме. А сърцето знае кое е правилно за нас..защо тогава не го слушаме него първо, а винаги се допитваме до разума? Но докато го правим.. моментът е отлетял и си загубила всякаква връзка с него...

Един приятен слънчев ден в София.. времето си тече.. хората са забързани. Кой за работа, кой за среща.. никой на никого не обръща внимание. Което и е типично за по-голямата част от хората..Вълнуват те нормалните грижи и случки.. нищо по-ненормално от предишния ден. Но за миг.. сред тази рутина се появява един човек... и той те отвлича от всички мисли. Настава затишие, не можеш да изречеш и думичка, нито знаеш какво да направиш. Просто стоиш и го наблюдаваш. Следваш с поглед очертанията на тялото му.. лицето му.. изражението.. погледите ви се срещат. Дълбоките му очи пронизват твоите. Ти ставаш отворена книга за него.. усещаш как той знае всяко едно твое желание. Но това не те притеснява.. ти искаш да бъдеш разкрита. Искаш този момент да бъде само началото на една вечност.. вечност, която ще прекарате заедно...Но знаеш, че това е невъзможно. Извръщаш поглед...започваш да говориш, за да разсееш това неуловимо за останалите, но не и за вас двамата, напрежение във въздуха ... седиш на стола му, усещаш го с всяка фибра на тялото си... Пред теб изникват картини - как работи, как мисли върху някой документ, как говори по телефона с теб, как чете съобщенията ти... в този момент за теб не съществува нищо друго на тази земя, въпреки опитите да се съсредоточиш върху книгите, които той ти препоръчва да прочетеш... Единствената книга, която е в главата ти, е тази, която ще започва и свършва с него... разхвърляни мисли на едно супер момиче... 

По-късно се разделяте в метрото, не смееш да го погледнеш, за да не види издайническите сълзи в очите ти. Вървиш и си мислиш - има една група адски свестни мъже - тъжното е, че тази група мъже вечно е заета.... Такъв мъж не се намира лесно и ти не се и опитваш, защото ще похарчиш толкова време, ще направиш толкова опити, а тези толкова много опити - няма да го заслужават... Такъв мъж не се търси - той сам те намира! 

Нощи като тази

... Все по-често те очаквам
 в нощи като тази,
все по-често искам те до мен.
Душата си, сърцето си опитах да излъжа,
че не те обичам.
Не успях!
Небето даже плаче, че те няма
и птиците загадъчно мълчат,
и времето неспирно отминава,
неказаните думи
покрай нас летят.
Напомням си за жабата и гьола
и спирам своите сълзи.
Заради вярата, че можеш да успееш,
заради вярата, че просто си щастлив...

Премиера

Премиера.
И то каква.
Константин Трендафилов и неговата душа.
За кого се сещам, когато се сещам за някого ли...
Дори не се замислям.
Качвам се на сцената за автограф.
"Здравей, какво да бъде", пита той.
Подавам книгата с треперещи пръсти.
"Сещам се за него.
 На С., за да не бъдеш вече емоционално дърво", казвам смело.
Константин се усмихва. Подчертава вече.
Като че ли това променя нещо за мен.
"Ти си луда", получавам укор от Албена.
Знам. Луда съм.
По-късно чета книгата на един дъх.
Оставям "Затвори сърце" за друг ден...
моето тъкмо го отворих отново.

Seeing you again...

Седим неспокойно на половин метър един от друг.
Говорим тихо за работа, докато очите на околните дълбаят в скалповете и на двама ни. Опитвам да те слушам без да издавам колко ми е трудно да не те хвана за ръката.
От нервност пренареждам десетки пъти чашата в ръката ми. Изучаваш действията ми сякаш имат смисъл. Нямат. Но ти не знаеш това. Още толкова много неща не знаеш, а си убеден, че са ти ясни.
Продължаваме да говорим тихо. Вече не е за работа. Вече няма никакво значение темата. Не запомням какви са точните ти думи, но долавям смисъла на всяко изречение  - “това не бива да бъде така”. Звуците не спират да се търкалят от устните ни. Успокоявам и двама ни като не спирам да приказвам... а колко ми се иска да мълча и само да чета по лицето ти...
Хората около нас продължават дa дълбаят скалповете ни от любопитство. Не ги разбирам защо си правят труда. Това, което е наистина важно, е изписано и на моето, и на твоето лице.
Мисля си,  че за такива моменти няма какво да се напише. Те просто се изживяват...
Усмихвам ти се с цялата топлина в погледа, която пазех само за теб. Усмихваш се и ти.
Лесно сменям пристрастията, не спирам обаче да съм пристрастена към теб.
... докато душата ти прави компания на моята и докато те карам да се усмихваш, нищо не е изгубено.

I couldn't say it better...

“I have a million things to talk to you about. All I want in this world is you. I want to see you and talk. I want the two of us to begin everything from the beginning.”
Haruki Murakami, Norwegian Wood

Из "Затвори сърце", К.Трендафилов

"Единственото, което се брои, моето момче, е какво правиш зад гърба на другия. Когато другият спи. Когато той не гледа, когато не слуша. Най-добре си личи как се отнасяме един с друг, когато не сме един с друг. "

... или как един цитат може да те разплаче... 

“I love you. It’s insane, actually. But I love you. What am I suppose to do?”
Original:  “Yo te quiero. Es una barbaridad, claro. Pero te quiero. ¿Qué le voy a hacer?”

Mario Benedetti

Friday morning love thoughts...

Когато любовта тече във вените ти, ти не гледаш посоката. Не мериш пулс, за да преценяваш силата й. Знаеш, че си жив, заради вдишваната и издишваната любов. Това, че я осъзнаваш, е достатъчно основание, за да й позволиш да те изпълва като първо дихание.
Защо плачем от любов ли? Защото любовта се опитва да проникне в затворени до сега за нея наши ареали, които несъзнателно сме държали заключени. Боли, когато се учиш да живееш. Боли, когато е за първи път. Не боли любовта, боли пътят до любовта.
Когато любовта те изпълва, не подлежи на анализ. Ти си диригентът на музиката, която звучи в теб. Музиката не се тълкува, тя се усеща и преживява. Такава е и любовта.
Любовта не се помни, нито се забравя. Тя се живее!

... Жадна беше...
и го попиваше
от разстояние
както сухата земя дъжда.
Защо така изведнъж
заискряха свещите в нощта?
Колко хубав беше...
... Любовта идва внезапно
като приумица на скучаещи богове.
Фатално привличане-едва ли.
Просто душите им се търсеха и искаха.
- Искаш ли ме? - попита едната душа.
-Искам те - отвърна другата.

09.02. 2017

Уморих се от мъже, които ме искат, но не ме желаят. От такива, които ме харесват, но не ме обичат. И от такива, които ми говорят, но не ме слушат...

Хората вече сме като пъзели с изгубени парчета - на някои им липсват усмивките, на други - сърцата, на трети мозъка, но най-много са тези, изгубили душите си..

- You never write to me.
- But I am with you.
- So?
- You write to someone you can't be with... 

Intimacy

Интимността не е само в секса. Тя е в разкриващите душата разговори, които продължават с часове. Тя е в споделянето на тайни и страхове. Тя е в това да даваш вниманието си на някой, когато други десет души чакат за него. Тя е в това този някой да се прокрадва в мислите ти,  без значение колко си зает в момента... 

Да обичаш мечтателка...

Трудно се обича мечтателка. Тя ще ти говори за птици, мечти и сънища. Ще иска да я разбираш, да я питаш как е минал денят ѝ и как е завършила последната книга, която е чела до снощи. Ще плаче на филми и винаги ще предпочита историите с мъничко любов. А ти ще трябва да го разбереш и да я обичаш така, както обичат героите в любимите ѝ книги. А в замяна тя ще ти подари приказка и цял живот ще се чудиш как живял си без нея. И един ден ще разбереш, че най-истински се обичат жените с мечти.“ ~ Яж, чети, обичай и пътувай 

Silence...

 Научи се да пазиш мълчание и ще забележиш, че си говорил твърде много.
Липсата на отговор също е отговор...

"Алеф", Паулу Коелю

"Думите са написани сълзи. Думите са сълзи, които трябва да избликнат. Без тях никоя радост няма блясък и никоя тъга няма край. За това ти благодаря за сълзите."

Talk...

Perfect strangers

Peppe: Eva, how do you know if you're in love?
Eva: Why are you asking me?
Peppe: You study these things.
Bianca: I'll tell you. If you talk to her for 30 minutes a day, you're in love.
Peppe: What if I talk for 60 minutes?
Carlotta: Then you're madly in love.


Perfetti sconosciuti 

Supergirl

Има песни,
след които не искаш да пишеш.
Няма я нуждата,
губи се смисълът.
...Той изпя всичко за нея...
Supergirls don't cry... 

Алтруистично...

Моят дневник

На С.

Ти си моят дневник.
Ти си този, който съхранява всичкото ми Аз.
На теб го давам, за теб го пиша, твое е.
Ти си този, върху когото преписвам настроенията си.
Ти си този, по когото ги чета.
Ти си листът, на който започвам да пиша рано сутрин, но никога не зная какво ще пише в края на деня...
Ти свиваш думите, когато има страх, и ти ги протягаш, когато има криле...
Ти ги правиш красиви и ти ги прегръщаш с тъга понякога.
Ти си поривът в началото на деня и тъгата в края му.
Ти си дневникът, който е по-голям от живота...
Защото дневниците разказват за животите, а ти си животът, който крия в дневник и без който не съм способна на живот.
Ти си страницата, която няма да обърна утре...защото ще остане недочетена.

Думите, думите..

... А ти знаеш ли къде отиват думите? 

Пращам ти думи всеки ден, те спират за малко при теб, а после поемат нанякъде. 

Дали ще прецъфтят като лалетата? 

Дали ще се върнат при нас и какво ще ни кажат след пътя си? 

Ще имаш ли нужда от тях, когато те утре вече ще бъдат прочетени? 

А може би думите ми търсят дом-дом, в който да ни скрият от тъгите ни...? 

Осмомартенско

Трябваше да ме предупредиш,
че си способен толкова шумно да отсъстваш.
Във вечери като тази е оглушително...
Гласът ти блъска всяка стена, която използвам, за да се предпазя от всичко забранено...