Dreams

I want to dream of love coming, not love going.

I want to dream about meeting you coming in with the tide. You’ll kiss me when you arrive. I’ll start prophesizing happiness.

Saturday feeling

There should be a name for the feeling of something after it is gone. It would be an Indian word.... Something that is gone and inside you all at the same time. You are no longer a person. You are all the things you have touched...

In the middle

Noone can walk in the middle for so long.

Tea or coffee.

Vanilla or chocolate.

Barefoot or shodden.

Drunk or sober.

The beach or the mountains.

In love or heartbroken.

Short hair or long hair.

Dreams or not-remembering.

Robot or nervous breakdown.


Make a choice.

Ежедневие

Изглежда свикнах да те измълчавам.
Съвсем забравих как съм те изричала.
Но още си горчив. От незабрава.
Горчив. От недовършено обичане.
Не мога да си спомня преди тебе...
След теб е същото. Една безпаметност.
Изглежда съм живяла само временно.
В една илюзия, че има щастие.
Не се ли наболя? Не ти ли писна?
Не ти ли отесня във тези мисли,
които ме оплитат и притискат
със лепкавата си, горяща сила...
Отивай си...Не искам да те помня.
Върни ми празното пространство на безкрая.
От днес ще те забравям. Главоломно.
Със цялото си смешно отчаяние.
Ще хвърля всички глупави отсрочки,
които щедро давах и на двама ни.
Не искам да те помня вече. Точка!
Бих дала всичко, за да те забравя...

Caribiana

Най-дългото очакване

Той е море. Идва и си отива.
И краде песъчинки от мен.
Аз съм жива за него.
За него съм жива.
Нищо, че никога няма да спре.
Нищо, че точно когато му вярвам,
той се обръща и тръгва.
Нищо, че плача от всяка раздяла.
И да зарасна е трудно.
Той е море. Идва и си отива.
Аз съм някакъв бряг. Изоставен.
Чакам Прилива с главно П.
Най-дългият прилив.
В който просто ще се удавя.


Caribiana

Sad love story...

Днес в 3.20 сутринта Т.П. за първи път се отпусна изтощен върху друго момиче, а не приятелката си.
Точно в 3.20 С.В. отвори очи и изведнъж вече знаеше, че връзката й е приключила. Посегна да види колко е часа.
Стана, направи си кафе и изяде едно твърдо сварено яйце. Котката драскаше по вратата на кухнята, а по небето изобщо нямаше звезди.
Като изключим шумулкането на животинката беше абсолютно тихо. Толкова тихо, че чуваше бумтежа на кръвта в ушите си.
С.В. не чувстваше нищо друго освен непоклатимата увереност, че вече е сама. Боля я само малко, докато изпие чашата си с кафе и то защото вчера се беше изгорила, а топлата течност раздразни раната.
Постоя загледана в тъмните прозорци, после вдигна глава, разтърси рамене и се върна обратно в леглото. Беше 4 часа сутринта. В 7 стана и се приготви за работа.
Т.П. се събуди в 11. Денят му мина бързо, а вечерта пи и пуши. В понеделник се върна към живота си - обаче сам.
Не се видяха повече.
После ми говорете за любов.

(internet)

May 2011

Въпреки всичко, не намирам нищо философско в търпението. Направи ме невротична драскачка на блог. Бързам към него с някакво налудничаво търпение. Ужас! Сменям “търпението“ с “постоянство“, че да ви изглеждам по-нормална. Награбила съм любов за двама под една мишница и хартиени торбички, пълни догоре с мечти. Не, не се уморявам пролетно, само понякога, когато го обичам насън. Лудостта е неуморна, слава Богу! Бързам да ми замирише кожата на него и пръстите ми да рисуват червени сърца по гърба му.

Бързам към Май. Той е моят Май!

Настроения

Има неща, които изглеждат като любов, звучат като любов...но не са. Това са нещата, които хората казват и правят, защото си мислят, че трябва да кажат или да направят."
Да. И е време да спра да вярвам на всяко 'обичам те'...

Безкрайно лесно е да повярваш на някой, който ти казва точно това, което ти се иска да чуеш.
После, обаче, се оказваш с натрошено на ситни парченца сърце. И това съвсем не е най-лошото.
Най-лошото е, че продължаваш да го обичаш с всяко едно парченце.

25.01.2011 - by Caribiana

Защото те измислях по-добър,
ти беше по-добър, поне за малко.
А след това светът се счупи и
видях от другата страна на огледалото.
Видях и теб, и себе си видях -
ти - най-обикновен. А аз - глупачка.
Светът повдигна тъжно рамене
и ме помоли само да не плача...
Макар, че знаеше, че няма да успея.
И всъщност знам, че му е все едно.
След три минути ще забрави. Ще се смее.
А аз ще вярвам в някаква любов,
която просто няма как да съществува
в отломките на този грозен свят.
Ако извикам, кой ли ще ме чуе...
Я по-добре да пазя тишина...

Следа...

Как искам да ти оставя белег,
следа, която няма да изчезне нито от годините,
нито от дъждовете и ветровете,
нито от момичетата, които ще дойдат след мен.
Искам да ме виждат в теб,
да ме усещат в думите и докосванията ти,
да не могат да избягат от очите ти
и да знаят, че някъде там аз съществувам
и ще е винаги така...
Ще съм с вас вечер,
ще пия от сутрешното ти кафе,
а тези моментни момичета
ще ме усещат по устните ти и в ръцете ти...
и как ще искат да избягат,
да ме победят,
да ме изместят,
и изгонят,
и колко бавно ще се предават,
когато не успеят
и колко бавно ще си тръгват
без да могат да стъпят в моята следа,
без да могат даже малко да я променят
съвсем леко да я размият...

(Някъде из нета)

***

Той трябва да бъде обичан търпеливо. Аз го обичам по тридесет начина. Цветно го обичам, като дъгата. Бързам да му се случвам, да се разпилявам в шепите му....
“Времето ще покаже!“ да върви по дяволите, защото вече показа!

Април се оказа толкова дълъг...

Love in a box...

I have a habit of keeping every old love letter I’ve ever received. I have every note, every postcard, every attempt of poetry tucked away in a box. Mostly I forget them, and remember again when I’m looking for something else. Suddenly, there they are - every boy who ever loved me. I’ll glance at them, but it feels unkind to read them now, like this, years after they were meant for me.

This morning I started worrying that there will be nothing left of us when this is all over. I have nothing from you that I can file out of sight. No mix CDs, no hastily written notes. Nothing with your handwriting. Only your messages, which seem oddly appropriate for us. I’ve carried them in my mobile for months... A way to call you mine. The sms is an empty promise that doesn’t make sense until you find it in your Inbox and, intimidated or just too tired, quietly throw it away in the Deleted items...

You can’t ask a man to write to you. You can’t ask him, but you can write his words on your mind in colored ink and tell yourself that it’s enough, until one day it’s not. And on that day you’ll reread the old letters. You’ll spread them out on the floor. And finally, you will not be embarrassed of your need...

Let me ...

Let me feel content, for once. Let me feel the way I do before an afternoon nap. Let me savor a week like a delicious fruit. I can’t bear these fits and starts, these quiet nights, this missing piece...

You are not here...

Научих се да живея с липсата и понякога тя не ми дава мира, докато не намеря малките празноти от всички пропуснати мигове и невидяни усмивки... защото телефонът и чатът са фиктивност, временно залъгване, въздишки, обещания, до следващия път... и... после пак лице в лице с голата истина - Ти не си тук...

Далечна и истинска...

Държеше ръцете ми

и казваше, че с мен се чувстваш жив,

отхвърляйки възможността,

че някой ден животът в теб ще изчезне

и по мечтаните следи на докосването

ще останат празни стъпки,

заради които ще се будиш нощем

и ще затваряш аромата от шала ми

в най-дълбоkoто чекмедже на паметта си.

Сега не смееш да угасиш лампата,

защото тогава споменът от онази последна сутрин

намира устните ти,

за да ти каже колко съм далече

и колко истинска...

***

не те разбирам изобщо
не разбирам нито времето ти, нито думите ти
нищо не разбирам
знам само, че
ми обеща поеми и слънца в изгреви
когато си мислех
че стигаш близо до мен и виждаш, каквото трябва да виждаш
и после...

To be continued...

… ’cause even if we want, we can’t have more. no one can.

докато имаме какво да си кажем, а тишината не тежи
докато всяка дума е утеха, а всеки поглед- дом
докато предпочитаме ръцете си една в друга, вместо по джобовете…

дотогава докато има смисъл, радост, любов, не повече, не по-малко, нека повървим заедно.

колкото, толкова. щастието не се брои в часове и дни, а в мигове.

(Разпилени парченца)

***

Онези, които обичат най-силно, често имат извънредно тъжни очи. Дори когато са щастливи, части от тях като че ли се подготвят за страданието. Нещо като защитна реакция. Просто им е трудно да повярват в това, което ги очаква. "Не се задълбочавай прекалено, казват очите. Не се радвай прекомерно на любовта си, защото няма да продължи вечно. Ще я загубиш. В края на краищата тя свършва."

(Майкъл Уийвър)

Езотерично

Душата ми замина и се върна,
довела вкъщи нечия душа.
Къде е тялото й, питам, как се казва.
А тя: Живее с някаква, иди да видиш,
на ъгъла, на номер седемнайсет"

(Калина Ковачева)

Раздвоен

Ти си имаш нея, защо съм ти аз?
Усмивката не е сладка двойна,
доверчивият поглед повторен
и думите пак да звучат, вече чути?
Защо са ти две сърца,
като имаш нейното,
което толкова те обича?
И ти не знаеш, нали?
Блъскаш се замаян в своя кафез от лъжи,
който сам изгради...
Бягаш от мен, бягаш от нея, бягаш от себе си.
Защо ли не можеш да решиш?
И щом се събудиш, отново си двоен,
отново объркан.
И все нямаш сили да кажеш "сбогом"...
Да хванеш самотата си за ръка,
да отидете в парка на пейката
с издялкани невидими инициалите ни -
моите, твоите, нейните.
Защо сме ти и двете, като не можеш и двете ни да обичаш?
Или сме нужен мъжки каприз?
Защо, като не можеш да сложиш и двете ни една до друга
в сърцето си и се разкъсваш между мислите си за нея и мен?
Явно нямаш сила.
Сила да се набереш над мечтите си и да дадеш свобода на сърцето.
Затова ме остави да летя!
Не ме завързвай с думи - красиви, но празни;
обещания-неизпълними.
Не се опитвай да ме задържиш.
Върни ми крилете.
Нека тя остане земна с теб.
Пусни ме от сърцето си!
Пусни ме да си отида-
защо съм ти аз? Като обичаш нея....

EXACTA DIMENSIÓN, Juan Gonzalo Rose

Me gustas porque tienes el color de los patios

de las casas tranquilas...

y más precisamente:

me gustas porque tienes el color de los patios

de las casas tranquilas

cuando llega el verano...

y más precisamente:

me gustas porque tienes el color de los patios

de las casas tranquilas en las tardes de enero

cuando llega el verano...

y más precisamente:

me gustas porque te amo.

LETANÍA DEL SOLITARIO, Juan Gonzalo Rose

Cada tarde te pierdo,

como se pierde el tiempo

o la esperanza.

Cada tarde,

definitivamente,

te pierdo

como se pierde la paciencia.

Cada tarde

dices no.

Mueves la cabeza y dices no.

Mueves la tierra y dices no.

No mueves los labios y tu silencio dice no.

Infatigablemente,

cada tarde,

mi café solitario obscurece el planeta.

---------

Аз те изгубвам всеки ден,
тъй както времето се губи,
или надеждата...
Аз всеки ден - и безвъзвратно -
те губя, както
търпението се изгубва.
Но всеки ден
ти казваш: не.
Глава поклащаш и ми казваш: не.
От твойто "не" земята се люлее.
Ти не помръдваш устни,
но твоето мълчание прошепва: не.
И неуморно,
всеки ден,
самотното кафе, което пия,
почерня цялата планета.

"The invitation", Oriah Mountain Dreamer

It doesn’t interest me what you do for a living.
I want to know what you ache for
and if you dare to dream of meeting your heart’s longing.

It doesn’t interest me how old you are.
I want to know if you will risk looking like a fool
for love
for your dream
for the adventure of being alive.

It doesn’t interest me what planets are squaring your moon...
I want to know if you have touched the centre of your own sorrow
if you have been opened by life’s betrayals
or have become shrivelled and closed
from fear of further pain.

I want to know if you can sit with pain
mine or your own
without moving to hide it
or fade it
or fix it.

I want to know if you can be with joy
mine or your own
if you can dance with wildness
and let the ecstasy fill you to the tips of your fingers and toes
without cautioning us to
be careful
be realistic
remember the limitations of being human.

It doesn’t interest me if the story you are telling me
is true.
I want to know if you can
disappoint another
to be true to yourself.
If you can bear the accusation of betrayal
and not betray your own soul.
If you can be faithless
and therefore trustworthy.

I want to know if you can see Beauty
even when it is not pretty
every day.
And if you can source your own life
from its presence.

I want to know if you can live with failure
yours and mine
and still stand at the edge of the lake
and shout to the silver of the full moon,
“Yes.”

It doesn’t interest me
to know where you live or how much money you have.
I want to know if you can get up
after the night of grief and despair
weary and bruised to the bone
and do what needs to be done
to feed the children.

It doesn’t interest me who you know
or how you came to be here.
I want to know if you will stand
in the centre of the fire
with me
and not shrink back.

It doesn’t interest me where or what or with whom
you have studied.
I want to know what sustains you
from the inside
when all else falls away.

I want to know if you can be alone
with yourself
and if you truly like the company you keep
in the empty moments.

Искам да знам

Не ме интересува как си изкарваш прехраната. Искам да знам какво те вълнува и дали би посмял да мечтаеш да осъществиш копнежа на сърцето си.

Не ме интересува на колко години си. Искам да знам дали би рискувал да изглеждаш като глупак заради любовта си, мечтите си, заради приключението да бъдеш жив.

Не ме интересува кои планети пресичат орбитата на луната ти. Искам да знам дали си се докосвал до собствената си горест. Дали оставаш неограничаван от препятствията на живота или се свиваш и затваряш в себе си от страх да не бъдеш повторно наранен.

Искам да знам дали можеш да бъдеш заедно с болката, моята или твоята собствена, без да се опитваш да я скриеш, заглушиш или “поправиш”.

Искам да знам дали можеш да бъдеш заедно с радостта, моята или твоята собствена, дали можеш да танцуваш лудо и да оставиш екстазът да те изпълни до последната ти клетка, без да ни предупреждаваш да сме внимателни, разумни или да не забравяме границите на своята човешка природа.

Не ме интересува дали това, което ми разказваш е истина. Искам да знам дали можеш да разочароваш другия, за да останеш верен на себе си. Дали можеш да понесеш обвинението в предателство без да предадеш собствената си душа.

Искам да знам дали можеш да видиш красотата, дори когато тя не е красива всеки ден.

Искам да знам дали можеш да живееш с поражението, твоето или моето, и въпреки това да се изправиш на брега на езерото и да извикаш към ореола на пълната луна – “Да!”

Не ме интересува къде живееш и колко пари имаш. Искам да знам дали можеш да се събудиш изтерзан и наранен след нощ на горест и отчаяние и да направиш това, което трябва да бъде направено.

Не ме интересува кой си и как си дошъл тук. Искам да знам дали ще застанеш до мен в средата на огъня и няма да се отдръпнеш.

Не ме интересува къде, какво и с кого си учил. Искам да знам какво те поддържа отвътре, когато всичко друго се руши.

Искам да знам дали можеш да бъдеш сам със себе си и дали наистина харесваш своята компания в самотните моменти.

(Орая, индиански вожд)

...Nadie vio como yo a ti te quise, como te quiero.

Tan solo palabras...

и в крайна сметка, всичко се свежда до думите -
тези, от които ми става студено и объркват посоките,
тези, които убеждават душата ми, че ето-това е моят човек,
тези, които си писал небрежно, но аз помня
тези, които са казани, защото трябва,
и тези, които докоснаха сърцето ми
преди да се появи мълчанието....

и сега се опитвам да не си спомням, защото
пак ще има часове с 60 минути,
ще има дни с 86400 секунди,
ще има седмици,
без теб и без мен,
което май е най-страшното,
защото ще знам какво е имало
и какво липсва сега...

You are someone else... and I am still here...

или за това, че
моят и твоят свят са различни, а не ми се ще да повярвам...
и има нещо, което ми се изплъзва,
нещо, което праща кошмари,
нещо, което ме кара да пиша влюбени неща...
да говоря, да дишам...
и това нещо расте и се развива...
и съм ти бясна, и наранена, и ядосана,
и викаща и говореща тихо...
и говореща безразлично,
и не мога да си поема дъх,
да дишам спокойно,
да дишам щастливо,
да се будя със слънцето,
доволна от новия ден, който идва.
Усещам те...
всяко движение и всеки дъх,
всяка дума,
всеки поглед...
и искам да са мои.

Confession

I hate the fact that... he is not here...

***

Мразя skype,
а най- много мразя старите връзки.
Не ги искам!
Искам да ги изтривам с гумичка
и после нищо да не ме интересува.

Не знаел защо ми пише...
че аз ли да знам?!

If...

If you are going to love me, love me deeply.

If you'll break my heart, then break it all.

If you are going to care, care for me completely.

If you decide not to hold me, then just let me fall.

If you are going to stay, then stay forever.

And if you want to leave, then do it today.

If you are going to change, change for the better.

And if you are going to talk, then please mean what you say.

My love don't cost a thing...

няма да гледам в джобовете ти

няма да гледам зад гърба ти

ще затворя очи

и ще чакам да ми покажеш

защо си за мен

ще чакам да усетя

защо съм за теб

няма да ти говоря за миналото си

няма да можеш да ме купиш

(и да искаш, няма да можеш. тази валута не са я открили)

затвори очи

нека да усетим душите си

защото знам, че когато ме докосваш

докосваш нещо отвъд мен

Touching the sky ...

So me!
One day I will have the same...

Just a feeling...

You cannot avoid pain, but you can choose to overcome it.

Paulo Coelho

Знам...

Сега знам! Няма парфюм, който да ухае по-добре на кожата ми от аромата на твоите ръце. Няма други очи, в които така добре се отразява душата ми. Няма друго тяло, което да пасва идеално на извивките на моето.
Сега знам! Лудостта ми си има име. Твоето.

Time still exists...

Когато имаш някого за определено време.. и под имаш имам предвид да е до теб, да можеш да го пипнеш във всеки един момент, да знаеш, че е там, да можеш да заспиш на гърдите му, слушайки пулса на сърцето му.. когато имаш някого за определено време, колкото и да е малко... и колкото и да знаеш, че трябва да го пуснеш да си отиде.. времето с него винаги ти се струва много по-дълго от дните, които си прекарал без него...

Лежа на леглото си, което е попило присъствието и аромата ти, и се опитвам да измисля начин да ни опиша, така че да ни разберат. Опитвам се да ни съчиня, така че да изглеждаме реални, но всъщност да не сме...
И спирам. Защото нямам нужда да ни разбират. Стига да продължаваш да се връщаш, аз съм добре. И се чувствам обичана, нищо че не съм.

READ ME!

Мога да ти разкажа себе си. Ще ме имаш в ръкопис на дъното на някое чекмедже на нощното си шкафче. Ще бързаш да събличаш светлината на деня, за да ме четеш тайно нощем. Жадно ще ме прелистваш, за да се търсиш по страниците на живота ми. Ще се разпознаваш като спомен, който пари очите ти. Не, не е от умората. Нито от самотата. От недовършеност е. Ще ме прибираш бързо на дъното на някое чекмедже на нощното си шкафче, за да избягаш от изреченията, в които ще ме прочиташ...

... А аз ще оставам по пръстите ти, изцапани с мастило...

***

... И ще ни разделят разстоянията, хората, живота. Ще гледаме един без друг мечтани изгреви, търсещи ръцете си неуловими. Вятърът ще ни разпилее като тъжния цвят на глухарче. Възможното не е възможно вече. Достатъчното вчера, днес не достига.
Морето ще ни събере в мехурчета пяна. И ще ни изпрати на пътуване, по-дълго от нашата обич несбъдната. Не искам да пътувам... Спри ме тук! Дай ми корени дълбоки, напоени с любов. Бъди за мен последно утре.

Не обещавай! Обещанията носят самота.

Still waiting...

Още чакам да се сбъднеш. Да ми се случиш докрай.
А спомените парят в очите ми. Като сълза, която и да изплачеш, пак дразни окото.
Подаряваш ми самота. А я наричаш свобода.
Липсата ти пари. Всяка нощ си измислям прегръдката ти.
Познатото днес се превръща в утре.
Мечтае ми се...

Кръговрат

някак свикнах. да (те) имам и да (те) нямам.

сигурно така и трябва.

животът, казват, бил кръговрат.
(а обичта- състояние, не обект.)
всичко се връщало, всеки се завръщал.
за да си тръгне отново. и да се върне пак.
помежду им остава чакането.

и с него свикнах.

(Из "Разпилени парченца")

The smell of your skin lingers on me now...

Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

Мина доста време от последната вечер на безсъние. Почти бях забравила усещането. Онази сковаваща всяка частица от мен студенина ме връхлетя толкова внезапно, че дори не бях сигурна как е успяла да ме намери отново.
Прекарах адски дълго време в борба с онези спиращи дъха ми моменти, в които всеки спомен изплуваше в съзнанието ми. Често пъти обвивах ръце около себе си, сякаш опитвах с последни сили да задържа самата себе си, преди да се разпадна на хиляди парченца. И мислех, че всичко това вече е минало. Посветих цялото си време на работа, за да не оставам с мислите си нито за миг и защитните механизми заработиха сами.
После без дори да подозирам той се появи и трябваше да си напомня как да дишам. Но този път не ме задушаваше болка, а желанието да изпитам подобна. Исках сигнал, че трябва да избягам. Защитата ми трябваше да се задейства и да стоя колкото се може по-далеч от него. Вместо това, противно на всякаква логика, започнах да го допускам до себе си. Страхувах се толкова много, докато беше около мен, а когато го нямаше, исках да бъде.
И нямах нужда от думи, защото всичко просто се случваше, но се върнах точно на онова познато място, от което толкова дълго бягах досега.
-Каквото има са става, ще стане. - повтарям с тих глас и затварям очи, надявайки се следващия ден да носи нещо повече. Но всяка сутрин се убеждавам, че за пореден път съм сгрешила и той е забравил да обича мен, както аз обичам него. Не съм способна дори да се боря, а само да чакам търпеливо.
Не смея да си поема дъх, нито да сторя нещо. Стоя в тъмнината и очаквам утрото. А отново е четири след полунощ и часовникът е спрял. Дори времето си играе с мен, а аз му позволявам. Все пак май всички това го могат най-добре - да си играят. Поне да знаех правилата, може би нямаше да боли. Вместо това стоя в тъмнината, докато той е някъде там, търсейки себе си. И чудя се, дали му липсвам, а времето ми шепне отговора след всяка секунда, която стрелките му отмерват търпеливо.
За пореден път ще наруша всичките си правила, след като път назад няма. Ще разбиеш моя свят и после ще си отидеш, вземайки със себе си каквото е останало от мен. И може би ще боли, а може би най-сетне ще науча себе си да не вярвам на лъжи.

Carpe diem

Seize the moment... each of the 86400 seconds...

Не искам един ден да се събудя и да си мисля какво е можело да бъде...