Най-тежки са онези моменти, в които имаш нужда да говориш, но не знаеш с
кого. Минава ти през ум да се обадиш на най-близките си, но не
намираш смисъл да го правиш, защото си сигурен, че думите им ще бъдат
безсмислени и няма да ти дадат утеха. И си прав. В тези моменти
преглъщаш болката си обратно, навътре към себе си и приемаш, че има дни и
битки, които трябва да изживееш изцяло сам. Представяш си хората, които
биха те разбрали точно сега – онези, за които си мислиш, че не
е подходящо да звъннеш; не си ги виждал от много отдавна или не ги
познаваш толкова добре. Онези, за които разумът ти казва, че не са ти
близки, но душата ти намира утеха в погледа и гласа им. Тези хора не са
родителите ни, не са децата ни, не са и приятелите ни, които виждаме
ежедневно. В тези моменти разбираш, че ние не сме заедно с телата и
думите си. Ние сме заедно единствено в мислите си.
