Обичам

сутрините вкъщи с аромат на кафе и лавандула
отварянето на книга, подарък от приятел.

Точно преди да тръгна за работа,
минавам само да ти кажа,
че вчера цели два часа не се сетих за теб.
Сякаш шофирането умее да изключва всяка липса,
стоповете на колите са като SOS светлини
и в мен нахлува умора вместо теб.
Тялото винаги знае как да продължи напред
и да се самолекува.

***

Държеше телефона в ръце. Слънцето навън го караше да мисли за последния път, когато видя блестящата й коса под слънчевите лъчи на София. Мислите му се рееха. Как ли е, къде ли е, сама ли е, липсва ли ѝ... Въпроси без отговори. Гледаше снимката ѝ във Вайбър и нахвърляше плюсовете, минусите и най-вече последствията от това да й пише. Не събра смелост. Взе си душ, вечеря и тихо си легна. Не можеше да заспи. Буцата, заседнала в гърлото му, не му позволяваше да диша. Грабна телефона и се заключи в банята. Пишеше и триеше, пишеше и триеше. Батерията му падна и го прие за знак от съдбата, че трябва да остави нещата такива, каквито са. Спомни си нейните шеги винаги щом оставаше без батерия. Върна се в леглото, терзанията го бяха изтощили повече от всичката работа през деня.  Накрая заспа.
Дни наред слушаше любимата й музика, която рисуваше в ушите му онова, което го караше да ляга, да сънува, за да е реално, дори и за миг през нощта. Всяка сутрин редуваше кафето в офиса с разочарование, че за пореден ден не получаваше така чаканото съобщение за добро утро, придружено със закачка. Липсваше му точно онази нейна умерена лудост, която го караше да се чувства жив. Хиляди цветове и нюанси на лудостта. Побъркваща, опияняваща ЛУДОСТ!
Прибираше се всеки ден, благодарен за всичко, което има, защото знаеше какво е да нямаш. Благодареше за хората в живота си, за топлината, уюта, храната на масата. Но нещо липсваше. Понякога се смееше като глупак без причина. Спомняше си за дните, в които се чувстваше безгрижен, окрилен, лек. Искаше му се да избяга. Да събере багажа си и да отиде при онази, която беше причина за всичките емоции. Но знаеше, че не би могъл да го направи. Животът му бе подреден в кутия, без място за емоции и излишни чувства. Дълбоко в себе си знаеше, че жена като нея не може да бъде забравена. Макар и делейки легло и дом с неговата собствена.
 "И това ще мине" - повтаряше си всеки ден.
А то никога не мина.

Прозрения

За да си щастлив трябва да имаш цел, по-голяма от теб, и да посветиш живота си на нея.

Щастието не може да е единствена цел.
И когато някой ти каже, че всичко ще бъде наред, не му вярвай.
Няма щастлив край. Има щастливи моменти и нещастни моменти. Трудни моменти и прелестни моменти.
Така функционира животът.
Многото филми са ми размили представите за реалността.
Книгите ме оправят. И музиката.
Искам да живея в нечие чуждо бъдеще и се влюбвам в напразни мечти и скрити надежди.
Ще пиша повече. Това е.

Самотата ми помага.

Един странен 13ти...

Представях си тази вечер хиляди пъти.
Но нe и така.
Близостта ни се удава повече виртуална, отколкото реална.
Остави ми наредено кубче на Рубик
И още по-объркани мисли...

Box

Кутията на живота ти е пълна. Няма място за емоции и чувства с неправилна форма. Затова стоя отвън като буря, която разбърква мислите и подредения ти живот, но от безопасно разстояние... 

Сянка

Аз съм сянката, която никога не посмяваш да хванеш. Винаги там с теб, но винаги крачка напред, хвърляйки изображения пред очите ти, само за да изчезнат, когато се стъмни....

Тя беше просто душа, съставена от думи, написани късно вечер. Стараеше се винаги да има подредена коса и лакирани нокти. Но нейният външен вид бе само малка мостра на това, което бе и можеше да бъде. Защото нейното сърце беше огромно и обичаше бъркотията на всички, които държеше да направи щастливи...

Щастието идва, когато душата ти е свободна...