when even words become silent...

Дойде денят, когато думите свършиха... Тези наши думи са трудни. Думи с душа. Чисти и горди. Смирени и непокорни. Родени с и от Любов.
Но идваше краят...
И душите знаеха това. Всяка минута беше пълна и празна с теб. Затворих очи. Заключих се в онази тишина, която осмисля всичко. Ето те, седнал до мен. Оглеждах се в очите ти. Щяхме да мълчим заедно.
И тогава разбрах... Сякаш някой застреля в гръб усмивката ми. Все нещо се случваше в твоя свят. Нещо, което те отнасяше в друга посока.
Събуждах се с усещането, че утрото ще те доведе при мен. Седях в леглото, мачках чаршафите, мачках ги с болката, с която исках да смачкам сърцето си.
Видях последният пристан на тъгата. Там бяха струпани всички простички неща, от които се прави живота.
Исках да ти благодаря, че сподели себе си с мен... Прогледнах за Нещо важно! После отключих стаения гняв...
Не търся вече Логиката в Нещата – продължавам да Чувствам! Приех, че понякога повелите на съдбата са по-силни от мистериите на сърцето.

Нещата имат значение само ако са истина. Аз вървя към теб, през себе си и света, защото следвам сърцето си. Не мога да не го следвам.Ти му даде силата и търпението. Даде му любов, но не и Любовта. А после всичко утихна и потънах в празнота. Гледах небето. Жива ли бях, щом наоколо ми бяха останали само звездите в това небе и нащърбената усмивка на тази самотна луна?

Спомням си първата ти крачка към мен. Устните ти, повтарящи "Тук съм, тук съм". И не можех да не пия от сълзите ти. Те бяха жив огън.

Ще те помня заради смисъла на тази дума, която носи нашите 19 дни съдба – Любов...

Моята ръка пази спомени…

Искам те в живота си с всяко вдишване!!!

Over

В случай, че някога обичам пак така, на което силно се надявам.
(само че да е правилният, а не този, който заменя хората)
с този пост слагам край на мъките си по една по-сложна, отколкото е необходимо, любов.

Просто защото искам да запомня това лято, в чийто край листата опадаха с нашата обич, единствено с неговата красота. Не подозирах, че ще бъде толкова трудно.
Не искам да натоварвам хората, които просто си отиват понякога, не мога вечно да им търся сметка защо са ме зарязали. Нямаше да сме заедно, дори ако живеех във Фуертевентура, нали? ...
Не мога да си позволя да се превръщам в развалина всеки път, щом някой каже 'сбогом'.
Е, поне да беше казал...

Имаше нощи, в които се самообвинявах, че не съм достатъчно добра да го задържа, но всъщност длъжна ли съм изобщо? Никого не искам да задържам.
Давайте, минавайте през душата ми като през широко отворена порта.
Не забравяйте и да добавите малко драма.

Тази невероятна и кратка история ме научи
да пазя хората, независимо колко ми пука за тях,
никой не заслужава тази болка,
затова не бих я причинила на никого.

Твърдяха, че съм обсебена по 'онзи далечен испанец, на когото не му пука за мен',
Да, по дяволите, имаха право ...

Обичах кожата и докосването му,
всеки недостатък, участъците от бузите му, които не бе успял да направи гладки, защото може би е бързал...
Тях целувах.

...И сега разбирам, че за всичко си има време.

Спомням си как бързах - а не съм била готова за връзка. Трябваше да се случи точно в това лято, точно за толкова време. Точно с него, за да не го забравя никога.
Минаха точно 75 дни...
Няма такъв, в който да не му отделях специални часове, за да излея болката си - дори в 4 сутринта, когато се събуждах от съня, в който отново присъстваше.

and now...

С последното писмо, отлетяло към него, отлита и моята любов...

Живот назаем, Ерих Мария Ремарк

"Хората се срещат, за секунда са заедно, а после се изгубват от погледите си, за да се озоват в нови, непознати обятия. Лицата се сменят, но ръцете остават същите."

Days...

Days.
Come and go.
Not always good.
Not at all.
Same and different.
Numbered.
Unique.
Some engrave into my memory.
And stay there with years.
Some of them forever.
Implacable...

The EX factor

Хубаво е, когато някой помни малки детайли за теб, като...

с колко захар си пиеш кафето
как ухае парфюмът ти
колко малки са пръстите на краката ти
как гледаш студено
как грееш, когато си щастлива
любимия ти цвят за нокти
къде си поставяш ръцете, когато прегръщаш
къде си слагаш краката, когато ти е студено
че не можеш да белиш картофи
как се отдаваш
как не можеш да се отдаваш на половина
как мразиш цигарен дим
как се гушкаш, преди да заспиш
колко се въртиш, докато спиш
че обичаш да галят косата ти
че си принцеса
че нямаш край...

Лошо е, когато този някой не е точно този,
когото ти се иска,
а само важна част от миналото ти,
която трябва да си остане там...

No turning back, no matter how hard it is now...You are so yesterday...

http://www.youtube.com/watch?v=3cETtDC59-I&feature=related

Souls and hearts...

Bena wrote:
дава ли личния лекар болнични когато те боли душата???...или трябва отпуск да си пусна???...и каква причина да пиша????..нещо като "може ли да си взема няколко дни отпуск да си намеря душата и да си я прибера,че скита някъде и не се връща..и като се върне нали трябва да се погрижа за нея..да я нахраня и да говоря мили думи..като на някой скитник, който се е прибрал в дома си".. е така ми идва да напиша...


И на мен ми идва да напиша какво ли не, amorcito... И аз се чудя тая моята душа как диша още... За сърцето да не говорим... Помня как миналата година след кардиограма докторът ми каза "Имаш желязно сърце, моето момиче, могат да го разбиват още много" ...

Да дойде да го види сега...

***

Имаш ли представа за какво говориш.
Защото аз не.
Не те разбирам.
Или не ти вярвам.
Има ли значение.
Забрави.
Вече няма значение.
Когато думите не дойдат навреме стават безсмислени...

Tu(a)mor

Не можеш да убиеш любов, казват. Изобщо не ги слушам. Понякога трябва да я убиеш ти, преди да те убие тя. Ето от няколко седмици й сипвам всякакви опиати в кафето, а тя пие много кафе, повярвайте ми. Ходи като пияна денонощно и почти му е забравила името вече, хълца неволно като замаяна ученичка и залита като ходи в права линия, небрежно свежа, рошава, леко смахната на моменти, но поне се усмихва и е ужасно сладка. Мисля, че съвсем скоро няма да се сеща защо е била тъжна през тези два безкрайно дълги месеца. Все още много й липсва. Обаче знам, че ще се събуди една сутрин и него няма да го има дълбоко в сърцето й, няма да се катери по ръбовете на клепачите й, за да напомня за себе си, когато си поиска, няма да я кара да подскача при всеки по-силен спазъм в гърдите й, няма да изписва думи по върховете на пръстите й и да пее любимите й песни, да дращи по ръбовете на душата й. Не ме разбирайте погрешно, никога няма да спре да го обича и винаги ще й липсва, той е неизлечимата й болест, туберкулозата на любовите й и е заразил всички здрави клетки по пътя си, ясно е, че пораженията ще са трайни и може би завинаги. Но мисля, че съвсем скоро всичко ще свърши. Вече се е научила да живее за себе си и въпреки себе си и това й носи непреодолимо щастие. Малко остана.

А дотогава ще продължа да й сипвам по нещо в кафето, защото много ми харесва как се усмихва.

P.S.: Липсва ми усмивката ти, но моята ми липсва повече. Обичам те и винаги ще бъде така и нито ти, нито някой друг може да направи нещо, за да го промени. Но себе си обичам повече.

L ... like Love

There comes a moment when you can hardly remember how he smiles, what is the colour of his eyes, how he pronounces your name whispering.

I want a daughter with his name - L ... like Love... but instead, I am learning how not to break the silence between us and to say Goodbye without words. I love you till the end, though.

Well, in the end, there is nothing better than the bad weather. All storms pass sooner or later and the sunrises after thunderstorm nights are so glorious.

The rest is unimportant...

Farewell

I need to take a rest mainly from myself,
to wipe all the tears
that I couldn't cry until today,
to walk away...

To walk away now...
'cause tomorrow might be too late.

One Goodbye is pretty enough.

No drama.

Goodbye... and take care...

Beware

Страхувате се от какво ли не. Страхувате се от бъдещето, от обвързване, от изневери, от лъжа…Страхувате се от самотата, от бедността, от старостта, от белите коси и отпуснатите кожи. Страхувате се от неизвестното и от известното. От диагнозите, думите, поличбите...От змии, гушери, кучета, тъмно и високо...А единственото нещо, от което трябва да се страхувате е от любовта. От онези две думи, изречени, искрено в очите ви. От “Обичам те!” трябва да се ужасявате, не от хлебарки. Защото любовта е това, което истински разрушава живота ви. Тя е тази, която ви прави роби. Раждате се в нейния концетрационен лагер и носите камъни, докато не умрете от изнемога. Раждате се в плен като канарчета. От любовта трябва да се страхувате, не от болката. Защото любовта е тази, която осакатява, а не болката.

Пазете се от любовта! От вярата в нея се пазете. Не четете приказки на децата си, не ги приспивайте с кошмари. Защото любовта е отровна, пълзи във вените ви цял живот. Превръща се в малки тромбчета, запушва вени и артерии. Любовта е тумор в главите ви. Парченце за биопсия. Заразена плът, която се множи. От която се умира. И умирате, давите се в сънища. В безверие. Неверници! Поклонници на най-лъжливата религия! И всяка вечер й се кланяте. Тайно! На подгизналите си възглавници. И я сънувате и мерите температурата си сутрин. И се будите със сълзи в очите си, в мокрите си фланелки. Не вярвате, че кошмарът си е тръгнал. И той не е! Защото Тя е нощ и ден, зиме и лете. На плажа, в колите ви, в магазина между лъскавите опаковки и тайните ви. Тя е навсякъде. Пълзи и съска. Влиза в къщите ви, в главите ви, в чашата ви...Живее в нейното мартини с лимони, в неговото узо...Устойчива на всякакви температури, на глад и жажда. Само тя ще оцелее след вас. Ще остане да трепти във въздуха. Като плясък от камшик, като струна...в тишината. Ще оцелее! А вас няма да ви има. Ще сте се предали. Ще лежите в прахта. Усмирени. Със завързани очи, ослепени, кървави, осакатени. Ще ви късат птиците, ще хранят малките си с вашето месо и ще разпространяват заразата.

Заразата, наречена Любов. Щамът на човечеството. Трикът на природата. Малката измама в гените ви. Клопката, заложена в главите ви, за да се размножавате. Да продължавате рода, да поддържате генното разнообразие. Простичката химическа формула, хормоните ви. Красивата илюзия на болните ви мозъци. Наркотичното опиянение, което предизвиква Тя. Блокира всички други вируси, притъпява глада и жаждата ви. Докато не се примирите. Докато не умрете отново. До утре. Отново! Защото Тя е храна, тя преражда и съживява. С една единствена цел - да не губи поклонници. Разпространява слухове, ражда истории, приказки, филми. И вие се давите в този сатанински пиар. Люлеете се ембрионно на сигурната й пъпна връв. Нагълтали сте се с околоплодните й води. И, ако избягате, ще сте удавници, изхвърлени от рая, от божествената й утроба. Удавници с посинели устни и ококорени, празни очи.

Страхувайте се от любовта! И се пазете.

(Anna in your head)

Love the girl who writes...

 The girl who writes knows what it means to have half an hour to watch the sunset. The girl who writes can deal with many things. If you decide you want to be with her, just grab tight and keep your eyes, ears and heart wide open in order not to miss anything from the world in which she is taking you with every call, every kiss, every line, each time she turns off the lights.

The girl who writes will never stop having you in her heart and in her words. One day you may wake up as a character in a book, you may find yourself between the covers of a book in the bookstore. This will annoy you. This will make you sad. This will amaze you. This will open your eyes to something in yourself, in her, in both of you, which will stand as an unhealed wound in your heart deeper than all the memories and fears and which will remind you that you are alive and that you can not know everything.

 The girl who writes is not better than any other girl. If you want it to be easy and monotonous, you better stay away. The girl who writes does not seek easy answers. She does not seek an answer at all. She is looking for someone who knows. Able to ask. Able to accept. Able to remain silent. Able to learn. Able to understand. Her. Even when her covers look different every day...

The girl who writes will be yours in the very moment you ask her. Here she is - going with the easiness with which she closes a book. Forgiving all your mistakes with the same easiness. But you may not know what it costs her, and you may be unable to understand what it means for her to finish each line, each  page, each text, each day, and each rainbow not shared with you...

 

If you want the world and the worlds beyond it, love the girl who writes...

A part of me will always be missing you...

Sometimes ... all I want to do is just hug you... sometimes I miss you more than anything... sometimes you come and turn my world upside down... Sometimes I am thankful that I met you... sometimes I hate you for being so far away and that I cannot reach you... Sometimes my soul is speaking... crying, laughing, smiling... sometimes I want to become invisible..to come and silently watch you working, sleeping... to cuddle myself warmly in your embrace...

... and sometimes impossible is always impossible....

Like a fingerprint on my heart...

Не е трудно да се научиш да живееш без някого. Трудното идва, когато правиш нещо съвсем простичко и усетиш липсата на този някого. Опитваш се да правиш същите неща, да слушаш същата музика и да запечаташ колкото се може повече неща от него в себе си, за да го запазиш близо поне в сърцето си. А той винаги ще си има място там, дори и да не се опитваш. Защото си има незабравими моменти и незабравими хора, които идват в живота ни и оставят следи, които нищичко не може никога повече да заличи...

Съскане за сбогом

От всичките ми бляскави
самоубийства досега
ти си най-тъпият бръснач,
най-засичащият пистолет,
най-изветрялата свръхдоза,
най-недостатъчно високият етаж.
След тебе оцелявам
и оставам половин човек –
прикована към леглото на подробностите,
неподвижна от кожата навътре,
сляпа за летящите мъже наоколо,
непромълвяваща и името си даже и т. н.

Влача се на лакти
из пустинята на твоето невръщане:
най-сетне съм змия,
каквато бях,
преди да се сменим
с жената под дървото. 

(Ина Григорова)

Why...?

"I can’t make you love me if you don’t" is singing Adele.

I wish I could... but the only thing I could do now is to try to kill the pain with lots of wine, her songs, my tears and piles of written pages where someone else is describing my own thoughts and feelings...

I hope that I will understand one day.. why ... why ME, why YOU, why this LOVE and why it doesn't want to just go away and let me smile again!!! Many days have passed and the feeling is still here...

Why, love?
Go away!

Tired...

Уморена съм - да чакам някой да е толкова добър, че да забрави себе си, когато попита как съм. Да търси развлечение в отговора ми.

Искам да съм тиха и никой да не знае. Уморявам се да се разкривам на хората.

Понякога ми става толкова толкова хубаво, че забравям. съвсем забравям, че те няма, няма те дори и потенциално. Ако някога напиша роман, само ще се преструвам, че не е за собствения ми живот. Ще го напълня с клишета за себе си и ще разказва за мястото, където ни отвежда въображението и какво се случва ако останем там прекалено дълго. С дълги изречения с излишно красиви думи. Само за да не личи болката отдолу. Само и само да е нежно.

Всеки път, когато се сещам, че те няма, боли много. Спомням си, че ти никога не си бил самотен. А аз още не съм се научила, дори сред тълпи от хора. Липсваш ми...

Nothing ever works out. Nobody ever waits. Noboby ever loves anyone properly, do they?

Писмо до теб

Аз съм аз и това е единственият начин да ти разкажа за себе си.

Събирам се в думи. Събирам се, за да ти споделя неща, които не бих могла да ти кажа... Премълчаваме, за да не проваляме миговете, които са винаги прекрасни .

Ядосваш ме, защото те няма. Всъщност се ядосвам на себе си, че винаги се влюбвам в хора, с които не мога да бъда. Ядосвам се на обстоятелствата, които са ни запознали, на времето което ни събра и ни раздели... На влюбването се ядосвам. Не на теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се случи тази година (Яйцето на щастието е истина, трябва да му се помолим и всичко се сбъдва). Липсваш ми. На липсата се ядосвам, на привързването...

Може би вече не съм дете. Може би съм „пораснала” вече. Няма да плача. Изплаках сълзите си преди време за друг. Може би като си минал вече през това и не боли толкова. Дали? Всичко това ми се случва отново, за да разбера по-добре смисъла му. Минавам през него, за да се убедя, че раздялата не е страшна...

Раздялата...не е страшна. По-страшно е да спреш да обичаш. Тогава, когато всичко в теб пресъхва, опорочава се, обезличава се. Да загубиш пътя. Да се луташ и заблуждаваш, да тормозиш чувствителността си и да наричаш „любов” онова, което е нищо друго освен лъжа, това е страшно. Бягай от насилената нежност, от измислената емоция, от не-любовта...Споделяй се. Истински се споделяй, където и да си...и си спомняй... за мен!

Спомняй си всички наши моменти, които истински са те усмихнали. Онези, в които си бил изцяло себе си. За мен. Спомняй си. И продължавай напред. Няма смисъл да се спираме, няма смисъл да се застояваме в спомена. А то като се замислиш...всичко е спомен (дори по-горният текст вече е минало). Времето си изтича между пръстите и трябва да живеем така, сякаш няма утре. Да рискуваме и да се мятаме на гърба на всяко предизвикателство, дори когато ни е страх...

Мен не ме е страх. Не се страхувам за любовта. Тя се оправя чудесно. Играе си разни номерца с нас, за да не скучаем.

Не се страхувам и за теб. Ти ще се справиш с всичко, защото го можеш...и защото си роден под щастлива звезда.

Именно тя те срещна с мен. За да те промени,както сам каза. Поне малко. И Да - беше магия това, което ни събра... макар и за 19 дни...

September came too soon...

Тъжно ми е, че те загубих...
И също, че е септември...
:(
I'm sad that I lost you...
And also that it's September...

Looking at these photographs...

Wish I had a love that looks like yours does in photographs...

Letter to you...

A letter I wrote
is on its way to your mail box,
underwater.
I know you don’t feel the same,
The water takes back.
I love you anyway,
ink by ink
as the water recedes
inch by inch.

Walls...

Тъжно е.

Вече не говорят или говорят много малко. Пишат си от време на време по някой ред, гледат се по снимки, колкото да покажат на другия, че съществуват, колкото да не изчезне всичко съвсем. По улиците се усмихват, за да мислят, че другия е добре. Мълчат си, но преди мълчанието им крещеше, мълчанието имаше смисъл, сега мълчанието е тихо и празно. Стените помежду им, които бяха съборили, отново се появиха и стават все по-дебели и все по-високи, скоро няма да се чуват през тях, няма да се виждат снимките, няма да се усеща мълчанието. Скоро ще се изгубят, ще се забравят, ще свърши смисъла, ще спре да им пука...

Вече няма да бъде тъжно.



(Cherry Blue skies)

Don't come back to find out what you want...

Come back when you know that you want ME!

Липсваш... а сърцето ми е населено с теб и една упорита любов....

We have no right to run away from happiness!
Most of the people don't have our luck at all.
When they feel good with each other, they don't fall in love.
When they fall in love, they don't match in bed.
Or when they match in bed, they have nothing to say to each other after that.

We have it ALL, except the fact that we have NOTHING,
because we are NOT TOGETHER...

All I've ever wanted...

- Baby, you are gonna miss that plane.
- I know...

It's not real until you feel the pain, and nothing ever hurt like you...

I’m watching people, the days and life pass. I see couples and kids and dogs and bikes and summertime things that make me happy.

But each passing moment has me missing you more...

Никой не е успял да разбере какво точно е любовта. За всички други явления има отдавна открити формули. Няма да сме аз и ти тези, дето ще я открият и дефинират. Две еднакви души, които не посмяха да си го признаят, и да се самопричинят. Две еднакви души, които говореха на различни езици... само защото се плашеха от тази еднаквост...

The art of letting go...

He should move on to Chapter "Past forever."

To create space for new beginnings and muses.

Imperceptibly the joy flew away from my eyes and the corners of my lips...

And all the sad songs have been heard until the end.... I don't want to listen to them anymore.

I am dreaming for a new love... I am dreaming to remember what is the taste of the tears from happiness.

And our summer to smell like TOGETHERNESS...

Nunca se termina...

Trataba de ser fuerte,
pero no podía contener sus lágrimas.
Era uno de esos días en los que
cada minuto, cada palabra, cada gesto
te ahoga, te hunde lenta y dolorosamente
en sus calamidades, en sus cavernas sin luz,
te quita las fuerzas, la esperanza,
el sueño, hasta la razón te quita,
y te quedas sordo y mudo
observando al mundo allá fuera
a cámara lenta,
como si estuvieras parte de un sueño
que no es tuyo, y no lo quieres,
nunca lo quisiste,
y nunca se termina.
Nunca.
Miró a su alrededor. Estaba sola.

No soy fuerte. No lo soy - oyó el eco de su voz

resonando en el cuarto vacío...
...

Pobre niña, lloró mucho ese día...

Food and poetry...

Иска ми се да му готвя,
докато той пише стихове на масата,
опрял глава в едната си ръка,
А с другата - хванал химикалката
и надвесил се над нашата тетрадка,
да пренаписва срещите, разходките, целувките,
чувствата, любовта...
А аз да се усмихвам щастлива и да казвам :
,,Ела, направих ти вечеря“,
А той да ме гледа влюбено и
да казва :
,,Ела, да хапнем малко поезия".
И да сядам на масата до него,
да попивам римите от
листите ни...
И да се обичаме, пишейки поезия.
Или да пишем поезия,
обичайки се,
Няма значение.
"Ще вечеряме утре', да ми казва , –
Литература и изстинала tortilla...

I love you

A scent of you
Comes like a wave
Takes me back to lazy days
Endless talks
Syncronizing silences...

Still don't get the drift
How love could make us scared
Why did we hesitate?

I love you...

I think of you...

Мисля за теб,
докато финият пясък
се процежда между пръстите ми.
Колко лесно е да се улови
едно хубаво чувство,
но не и да се задържи.
Вятърът изтрива твоите следи,
но с всяка вълна на плажа
отново изплуват спомени...

Goodbye...

... И ме целуна с най-абсурдната
и невъзможната целувка
на най-неистинската обич,
която много повече боли
от първата, несподелената.

Боли, защото е нелепа.

Защото днес все още съществува
любов, която няма смисъл.

Навярно ще я има дотогава,
докато за смисъла се питаме,
докато се вглеждаме в мечтите си,

преди очите ни да са се срещнали,
преди да сме разбрали, че обичаме.

You had to be there with me...

You had to be there with me.
We had to be together...
holding our hands,
hugging each other
or kissing
or singing
or waving our hands.
Just
to be there
together...

Unforgettable...

Мълчали, но не с онова кораво, многозначително мълчание, което човек стиска като бучка лед в устата си, без да може нито да го изплюе, нито да го преглътне. Мълчали, защото били пълни с очакване и то им пречело да говорят, не намирали нищо по-важно и интересно от това, че пътуват заедно, и като не си представяли връщането, нито даже мислели за него, имали измамното чувство, че е завинаги.

Let me be the sea in the landscapes of your heart...

We go through life as it is a series of events. We encounter different incidents along the way and only god knows how they have impacted us from one stage to another.

These ups and downs have sometimes being decided to stay by our brain without our awareness. We then carry its weight over our shoulder as we carry on walking the following road, and also bear its existence living in our heart for a long time.

Sometimes it grows and sometimes it fades, other times it may be recalled and reminded to step up to surface again replaying the images before our eyes to pull that trigger of feelings.

How can we deal with it?

Shadow grows when light dims. For we cannot surrender ourselves to darkness and consumed by shadow, let it fall behind us and walk on gracefully. For although it would still be following us but let it remain a part that has been put to sleep. It may be reawaken but it will be harmless if we do not practice forced detachment.

Embrace every part, even if it is pain. Just don't dwell with it, that's all.

There is a reason for everything.

Pause, and think about it.

Be hurt. The world can take it.

The movie No strings attached reminded me again of what I sometimes try to fight and forget - it is impossible to feel nothing. At least it is applicable to me, 100%. I tried few times to feel nothing on purpose, but it didn't work that way, it is more complicated.

Particularly one line caught me as if it's some kind of message for me.

It says, "Be hurt. The world can take it".

Yes, if I can more or less choose what to feel towards people, but be totally indifferent - definitely NO.

Sometimes it is just too deep the cut until the word "hurt" can be too much to bear.

Yes, be hurt.

Yes, the world can take it.

Moments...

Most of our life is a series of images. They pass us by like towns on the highway. But sometimes, a moment stuns us as it happens. And we know that this instant is more than a fleeting image. We know that this moment... every part of it... will live on forever:

His shadow, holding her hand, was constantly appearing in her mind . Even the sun was dreaming about them in the early August...

19 days...

I spent with him 19 days of my life. No other man had so little time and gave me so much. One guy was with me for seven years and could not give me what I had with him after the first seven days he spent in my city.

So what did he give me?

For instance - my optimism. He never spoke about sorrow, though I knew he lived through the ultimate sorrow. His optimism was contagious. With him, rain was only a passing phase before the return of sunshine.

For instance, he gave me that feeling when you think you are about to go mad with desire. And you know it is going to be satisfied. He could tell me a fairytale about every little part of my body. And there was none that he didn’t touch or tasted. If he had the time he would have kissed every single dot on my body , one by one. With him, I always wanted to undress even more.

He never searched for erogenic spots on my body. He assumed that a woman’s body is erogenic as a whole, and the most erogenic place of all is the brain. He knew of the famous G-spot in the vagina, but he was looking for it in my brain. And almost always found it.

With him, I reached the end of every road. He led to such wonderfully sinful places. Since then, some of them have become holy for me. Sometimes, when we made love listening to Sting, I felt no one could be more tender. As if he had two hearts instead of two lungs. Perhaps he did…

For instance, he gave me that childish curiosity about the world. He always asked about everything. Really, just like a child who has the natural right to ask. He wanted to know. He taught me that “not to know” is to “live in fear”. Everything interested him. He challenged everything, doubted everything and was ready to believe in anything, as soon as he was persuaded by the facts.

He taught me, for example, that one should succumb to one’s desires as they arise, and never put anything off for later.

He gave me for instance a sense that for him I was important and that everything I do means something to him. He opened his eyes every morning, kissing me gently and saying "Good morning". Sometimes in Spanish. All mornings were good waking up next to him.

19 days... Something like that happens only in films. He was giving me all that and asked for nothing in return. No promises, no vows, no oaths that “only you and no one else ever”. Simply nothing. He was giving me the feeling it is going to be forever. I was only worrying that the eternity – without all those standard promises – will be short. I was right...

My eternity was exactly 19 days long.

On the 19th day I was at the airport. He left the terminal after saying Goodbye and hugging me. He walked slowly through the corridor leading to the exit. I couldn't stop crying. I stood like that for a while, looking at his direction. Then he disappeared out of the exit.

I suffered like a child who was sent to an orphanage for a week and then forgotten about. I missed him. Incredibly. I loved him and could not wish him anything bad, and so suffered even more. After a while, I stopped listening to Sting. And then I deleted all the songs that we used to listen together. Then, I began to ignore everything Spanish. Except one thing. Him.

I started to heal myself... with sand, sea and taste of salty waves, with long nights after sunset and cold cocktails, with noisy old friends and cheerful new ones, with music, dancing and laughter.

I am healing myself...with lots of work, projects and thousands of books in between...with not talking about him (not thinking and not writing are more difficult).

I am healing myself... with my friends' words "It's better, you know". (No, I don't know!!!).

Does it help, someone would probably ask.

No, not at all, I'm afraid...

А дали...?

- kofti e taka nali??

- не ме питай

- toi tam, ti tuka ...

- плаках 4 часа в самолета

- oleee

gorki4koto Glori

ne pla4i

- вече няма

каквото е писано, ще стане

не искам да мисля

- da, prava si

vajnoto e, 4e znae6

4e niakoi si misli za teb

makar i malko po - dale4e

(chat with a friend)

By chance...

I want the chance to make you smile forever.

I want the chance to show you love you've never received before.

I want the chance to kiss you goodnight.

And kiss your eyelids as you awake.

I want the chance to hold your hand when you're driving.

I want the chance to hide cute, little notes in your pockets before work.

I want the chance to burn dinner when I try to cook for you.

I want the chance to see love in your eyes, and you see love in mine.

I want the chance to heal you with aloe vera when you are sunburnt.

I want the chance to give you a massage after a long day of diving and beach volley.

I want the chance to make you laugh when I say awkward things or terrible jokes.

I want the chance to cuddle during movies.

I want the chance to stay up late with you and play computer games.

I want the chance to tell you that I love you every chance I get.

I want the chance to feel completely good about myself, flaws and all, around you.

I want the chance for you to feel the same.

I want the chance to make love to you and fall asleep in your embrace.

I want the chance to celebrate birthdays, holidays and stupid anniversaries with you.

I want the chance to have date nights with you.

And go to the cinema.

And dance salsa on the streets.

I want the chance to try and make you happy every single day.

In doing so, I will be happy too.

I want the chance to give you my heart and love you unconditionally...

Would you dare to give me that chance?

Opening and closing doors...

There comes a point in our lives when we become a student of life and begin those hard choices that impact the future. As Freud said, we need to gain competence in work and love. I would add that we need to learn power and our emotions also. We make serious decisions yet with a paucity of experience. We are becoming our own person and the growing pains can be tough. Doors will open to us while others close. Our patience and faith are tested in the process. We are being formed and the process can be painful. Yet it is wonderfully necessary. We grow and our roots become acquainted with their temporary pot. We are starting to understand the soil...

On a night like this...

Тази нощ искам да пиша.

Защото много чернови очакват да реша съдбата им.
И за да не се загубя в собствените си многоточия.
Заради мислите, които подреждам между глътки бяло вино.
Заради всичко, което искам, и за онова, което оставям зад гърба си.
Защото се запознавам отново с жената, която съм.
Когато се сбогувам с тази, която не искам да бъда.

Защото знам какво мога.
И знам какво да ти кажа.

И то няма да е, че съм жената, която чакаш. Нито че винаги ще бъда тук. Нито че трябва с теб да извървя остатъка от неизминатия път. Защото не познавам думата "трябва". Не притежавам времето, нито съдбата.

Но ще ти кажа, че това съм аз. И че съм тук сега. Погледни ме, наслади ми се така, както ме виждаш точно в този момент.

Искам да ти пиша... Дори да знам, че мониторът няма да ми отговори вместо теб. Но вече не искам въпроси и отговори. И не защото ме е страх или защото боли. Просто вече знам каквото исках да науча...

Мога обаче с думи да ти покажа как дишам и какво чувствам при всеки удар на сърцето ми. Мога да напиша всичко онова, което устните ми затварят в мен. Чети ме, изживей ме, усети ме как вярвам в любовта, защото я нося във вените си. Защото не е нещо, което да мога да спра, когато единствено искам да я раздавам.

Не мога да се слея с общото или да се изгубя в тълпата. Не се впечатлявам от блясъка, не се възхищавам на материалното. Не искам да бъда център на внимание или да привличам нечий поглед. Разхождам се винаги тихо, безмълвна, за да виждам нещата, които не виждат други очи. Без да ме забелязват.

Но мога да се изгубя в един единствен поглед и да откривам себе си в него и с него, всеки ден.

И мога да бъда свободна в сигурността на това, което чувствам.

Мога и да обичам, без срам, свян и задръжки, елегантно, романтично, меланхолично. Мога да заспивам, облечена в нежност, да сънувам най-прекрасните целувки и после да се събудя и да ти подаря това, което в съня си съм искала да направя реалност.

Защото знам.

Защото съм АЗ!

Puedo escribir...

Puedo escribir que me duele el mundo,

que el aire hoy es raramente intoxicado,

y me duelen las palabras,

se esconden y se quedan asfixiadas bajo el lápiz,

que me duele la letra aquella,

no me deja en paz, y no llego a escribirla,

siempre la recuerdo,

que me duele la fuerza,

me deja a solas conmigo misma

y se va caminando a lo lejos, despacio,

que me duele la amistad,

no la entiendo, no me deja entenderla,

que me duele el amor, en general,

se viste de miedos, parece un inválido.

Puedo escribir que me duele el mundo,

que el aire hoy es raramente intoxicado,

pero me dueles tú más que cualquiera,

no hablas, pero te oigo claramente,

no escribes, pero te leo a fondo,

tú me has leído mil veces, incluso ayer,

me has leído hoy, lo sé, y mañana también lo harás...

te regalo estas palabras, como te regalo mi amor cada día.

Qué no daría.

Puedo escribir que me duele el mundo,

que el aire hoy es raramente intoxicado,
que quiero gritar, gritar, gritar...
Pero me quedo muda...

Perfect weekend, Fuerteventura

Прекрасно би било да завършваме всеки уикенд така.
С комедия на испански, която гледаме прегърнати
и която той ми превежда от време на време...
разходка по плажа привечер...
пеем Yo no se mañana, танцувайки салса по пясъка
и разпознаваме себе си в текста.
Той мрази тъжни песни, но стоически ще издържи
да ги пускам в колата му, само и само да ми угоди...
и пеем добре, особено заедно.
Държи ръката ми, докато шофира.
Усмивката му ме кара да изтръпвам
всеки път, щом го погледна.
Първо я проследявам с пръсти, после с устни...

Мога всеки уикенд да правя това...

Island thoughts, Las Playitas, Fuerteventura 24.07.2011

Винаги, когато заспиваме прегърнати с лице един към друг, се сещам за нещо, което прочетох наскоро - "Не можеш да обичаш човек, когото разбираш рядко и то случайно". Само че на мен разбирането понякога ми се струва разрушаващо за една връзка. Разбираш ли, значи си спрял... значи няма накъде да ровиш в главата му и да водите вашите си спорове, които завършват винаги по един и същи начин - с усмивка и нежна целувка по челото за примирие.
... Оставям го да спи... за първи път, откакто съм тук, не го будя за закуска. Стоя, гледам го и си повтарям " Той ще лежи така до теб още една нощ. Някои неща не изискват разбиране, просто ги приемаш."
... И ти е хубаво, без да мислиш за после...

The love of your life not always becomes the man of your life...

Te amo, luego existo...

Tú escribes mi historia,

yo solo le pongo las letras.

Es tu voz la que me dicta lo esencial,

lo eterno, lo que dura.

Te doy todo el tiempo que quieras,

porque me haces falta,

me hacen falta tus palabras,

las necesito para nutrirme de vida.

Conclusión: Te amo, luego existo.

Да обичаш...

Не можеш да обичаш мъж, само защото е като теб. Обичаш го, защото е всичко, което ти не си . Защото е безотговорен или защото те изкарва извън кожата ти категорично и безмилостно. Защото те е виждал съблечена, пияна, вкисната, сутрешна, рошава, тъжна, весела. Обичаш го заради стремежа да те накара да видиш нещата през неговите очи. И ти никога да не можеш. Но стремежът все да не спира...

***

And there comes a time
when your heart tells you to stop,
it whispers fearfully,
your body starts shouting back,
and you just have to stop,
no choice, no sideways,
no two sides of the coin,
no nothing,
you just have to...
Stop...Leave it...
Now...

Every day...

Всеки ден ти пиша,
пиша ти кратки стихчета
в малкo черно тефтерче със сърце отпред
и старателно го пазя,
за да не те забравя,
а като избледнее цветът на мастилото,
случва се понякога и е нормално,
ги повтарям вежливо
за всеки случай...
Толкова е просто!

My life as a movie...

Искам да е романтична комедия,

от онези сладникавите и скучните,

в които тя и той заживяват щастливо,

купуват си къща и куче

и остаряват заедно на брега на морето...

Искам да бъдем скучни.

Искам с теб.

Lie to me...

Моля те. Излъжи ме.

Само още веднъж.

Умолявам те.

Кажи ми колко съм глупава,

и сляпа, и глуха.

Че все още ме искаш.

Че не е вярно. Изобщо. Това, което си мисля.

Дай ми избори, в които да се вкопча отново,

да е сладко, като разбера, че съм сгрешила.

Дай ми думи, които само аз да разбера.

Дай ми всичко.

Обичам лъжите ти. Не спирай. Никога.

И аз никога няма да спра да ти пиша.

И всеки път ще бъде различно.

Моля те. Излъжи ме.

Само още веднъж.

Умолявам те.
Имам нужда да ти вярвам.

Wish No 1

Да се намерим някъде там, по пътя към себе си
и заедно да е толкова хубаво, толкова хубаво.
По-хубаво, отколкото сме го мечтали поотделно.
Ти да се усмихваш и да целуваш сълзите ми
всеки път, когато ми е тъжно и не мога да спя...
и дори мълчанието да е хубаво!

Да разберем... когато душите ни се срещнат... защото винаги сме знаели!

... Да се познаем!

Morning thoughts...

Всяка любов е различна, а тази ми е най-различната. Невъзможно. Не е възможно. Как е възможно? Как съм обичала преди, обичала ли съм? О, Боже! Когато ме боли толкова, разбирам колко много го обичам всъщност, с всяка глътка въздух, с всеки удар в лявата половина на тялото си, с всичките си сетива... Не ми е за първи път... За първи път ми е. О, Боже. Ама че ден.

Love and fear...

"Love is what we are born with. Fear is what we have learned here. The spiritual journey is the unlearning of fear and the acceptance of love back into our hearts."

- Marianne Williamson, best-selling author and speaker.

I got this today in the Daily love.

I think it says everything that has ever needed to be said...

Relearning love is what I am pretty sure I am here for!

Things that make my heart sing, my soul shine, that fill me with joy and love...

the sunshine
the amazing country I live in
the sea
laughing until my stomach hurts
feeling happy
watching something grow
seeing a universal truth expressed in a creative work
good clothing
texture
animals
shells
COLOURS and SMELLS
taking a photograph that holds the essence of what made me reach for the power to capture it
words written in a state of grace
my friends
generosity
courage
honesty
shadow
dolphins
using something i have made
having my hair brushed
good coffee
making a connection with someone's truth and their heart
warmth
a comfortable bed
feeling secure and loved...
people who genuinely love me

This ain't a love song...

И все едно не знам, че скоро ще съм с теб... и на разсъмване пак ще имам ръката ти
в моята, дъха ти по шията ми, гласът ти, гъделичкащ ушната ми мида ... и очите ти, очите ти и всичките вселени, които разкриват.

И все едно не знам, че си истински....и все едно, че никога не си ми казвал тези думи, които ме стъписват и прокарват нервно длани по сърцето ми, извайвайки поредната изящна до болка гънка... само за да заспя разтуптяна и в следващата лична тишина да преоткрия думите отново, с присъщите удивление и трепет.

И все едно не знам, че сме възможни... на точно тази планета, която ме беше уморила с въртенето си и изхвърлила от границите си, с точно тази мен, по точно тази пътека в Рила, с камъчетата - разноцветните, с преспите от любов по върховете, с пролетта и глухарчетата...

И все едно си алкохолно опиянение и чакам ефектът ти да отмине, само и само да се убедя на сутринта, че пак ще сме толкова хубави ...
... безумно настанили се в магазина, докато изпробваш всички обувки...
... глуповато рошаво гледащ през прозореца на колата на път за летището...
... със светлината от монитора по лицето ти , толкова надминаващ я със слънчицето, което се е скрило в сърцето ти...
... с вплетените ни ръце и събуждането по никое време, за да ме завиеш и целунеш по косата...
... с всеки непослушен кичур от косите ни, всяка закачлива усмивка и всеки пожарен допир

Ignore all. How?

Завиждам на хората, които без излишна драма умеят да игнорират от паметта си дати, събития, спомени... цели връзки. Притежават избирателна пропускливост на паметта, така да се каже. Пресяват, сортират. Изхвърлят неудобните истини в Recycle Bin-а и уверено натискат бутона Empty. Почистват и си отварят ново емоционално пространство. По-свободни са може би...
А на мен ми е все по-трудно да плача за него. Май през цялото време егоистично съм оплаквала себе си.

И когато завали...

Всички имаме своите сложни и тежки моменти.
Някои ги имаме в повече- други не толкова. Но допускам, че всеки един от нас е изпадал в състояния на преваляване и облачно време.

В такива моменти нищо не помага по-добре от това да се хванеш сам за косата и да се издърпаш на сухото като барон Мюнхаузен.

Понякога дните просто изглеждат по-тъжни, отколкото са...

Понякога и говоренете не помага.
Но музиката е универсалното лекарство...

И когато мине през теб,
дъждът й измие остатъците, въздухът е по-лесен за дишане.

Да се върнеш навътре в себе си и да се откриеш наново...

и да приемеш, че всичко в този свят си има край.

Особено любовта...

***

Поезията те прави тъжен, защото ти показва красота, която не можеш да имаш. Поезията те прави нещастен, но това е сладка тъга, в която се потапяш, която искаш да задържиш, но тя се изплъзва от теб, достигната от светлината на битието ти, на първия ти дъх сутрин и болезнено отворените клепачи и жаждата да си жив. Още един ден, ти си силно момиче и ще се справиш, няма време за нещастие, превръща се в лукс, принадлежащ накратките моменти, преди заспиване и след края на филма, на дъното на някоя чаша, закачено на ципа на куфара е твоето нещастие. Защото когато напускаш ти всъщност се нанасяш, само мястото и хората се променят, ти никога не напускаш всъщност, ако изобщо някога си бил.

Един мой учител ми каза, че в един момент в живота си просто избираш колко точно грип да имаш. Колко да се стараеш и колко да ти пука. Колко да даваш от себе си. Колко да се вкопчваш в реалността. И продължаваш...

Хубава е вярата в края, поставя граници на нещата, всичко е по-сладко със съзнанието, че ще го напуснеш, че то ще напусне теб. В един момент в живота си решаваш точно колко грип да имаш, колкото по-кратко е времето ти, колкото повече вярваш в заминаванията, толкова повече се вкопчваш в реалността, стискаш и дърпаш, пука ти за нея, опитваш се да правиш промяната. Докато не заминеш. Така е нормално, това е редът на нещата. Подреждаш ги в кутийка, всички опити и умения, и поемаш въздух и напред. До следващата малка пауза за нещастие...

Love...

Любовта започва да тежи, когато за нея трябва да се грижиш сам. Уморена е от мълчание, от очакване, от отброяване на дни, месеци, сезони. Разболява се, залинява, а няма как да й помогнеш. Можеш само да я прегръщаш силно и да се молиш да оцелее. А като се замисля, трябва й само мъничък стимул - крачка напред, знак, жест… Защото любовта не умира от умора, всъщност безразличието е нейният палач. То ще затвори последната врата и тогава всичко ще свърши.

Затова още съм тук, затова все още имам роля в тази история – защото времето, мълчанието и разстоянията не ме направиха безразлична. Защото обичам, вярвам, прегърнала съм я силно и се моля...

Хронология

Срещнах. Осмелих се. Устремих се. Влюбих се. Повярвах. Мечтах. Летях. Отдадох се. Отрекох се. Обичах. Плаках. Търпях. Чаках. Падах. Отдадена съм. Обичам. Плача. Чакам.

Има ме-няма ме

В играта Има ме-Няма ме, последиците от емоционално обвързване са записани най-долу с мноооооого ситен шрифт. Четете! В противен случай, продължителността на играта ще зависи от това, докъде се разпростира глупостта на единия от участниците (челия-недочелия) и съответния ресурс нервни клетки, с които майката Природа го е надарила. Играчите са двама - единият е стратег, а другият романтик (сещайте се кой печели обикновено!). Бъдещият победител има цял арсенал от манипулативни трикове - бледа луна, куп звезди, приказки за принцове и принцеси и най-прекрасната усмивка... Бъдещият губещ има едно обичащо сърце и нищо повече. Има ме-Няма ме е игра на неспазени обещания, неопровергано време и надежди, изстреляни напразно. На очаквания, неосъществени мечти, неполучени писма и телефонни обаждания.

Няма да лъжа! Изключително увлекателна и обсебваща мислите. Някои я наричат Сляпа любов. Добрата новина е, че в края, изгубилия все пак проглежда. Макар и с подпухнали от влагата очи. Това, което му остава е да се бори с уязвимостта си на глухарче и да изпълнява всички “ще“-та, които си е обещал.

Играйте, ако ви стиска и консумирайте умерено!

Аз ще продължа до финала, какъвто и да е той!

***

В крайна сметка повярвах на нещо, което се нарича физика на търсенето.
Правилото гласи нещо такова:
Ако си достатъчно смел да изоставиш всичко познато и удобно,
което може да е всичко - от дома ти до старите угризения
и тръгнеш на път в търсене на истината
бил той вътрешен или външен
и ако искрено приемеш всичко случващо ти се по пътя като знак
и ако приемеш всеки срещнат по пътя като учител
и ако си готов да приемеш и простиш някои трудни истини за себе си
тогава истината няма да бъде скрита от теб.

До другия край на света

Колко дълго с теб си мълчим...
И забравяме как сме звучали.
Между нас колко много мъгли
крият всичко. И носят забрава.
Между нас расне дива трева
и пътеките бавно се губят.
Между нас се пречупва света
и не носи надежда за утре.
Само моята тъжна любов
търси път. Или въжено мостче.
По което да мине сама.
И да стигне до теб. Ако може!

В какво се превръща любовта...

Едно чувство, заседнало в мен,
ми открадна съня. И душата.
С остри ножици реже парченца от мен
и ги кърпи с бури и вятър.
С много, много сълзи...
И е жадно за още. И иска...
Издълбава в очите ми много следи
и заключва сърцето за радост.
Едно чувство, което наричах любов.
И осмислях с него живота.
Но днес е различно... Не зная какво.
Но по всичко прилича на болка.

If you're gonna leave...

Maybe I’m crazy, I can hear you but you seem so far away
Maybe I’m lazy, or maybe we got lost
Somewhere in between the moments
Can’t remember when the changes came and made this thing so sad

If you’re gonna leave, that’s okay
If you’re gonna stay, let me say
I wanna get it back the love we had
Before it gets too late
If you’re gonna leave, that’s okay
If you’re gonna stay, let me say
I wanna get it back, the love we had
Before it gets too late, don’t let it get too late.

Time is illusion
Yesterday can be so far away
Here’s to confusion
Or maybe we will find
Somewhere out beyond the stars or in our hearts
There is a method to this madness that pertains.

If you’re gonna leave that’s okay
If you’re gonna stay then let me say
I wanna get it back the love we had
Before it gets too late
If you’re gonna leave that’s okay
If you’re gonna stay then let me say
I wanna get it back the love we had
Before it gets too late

It’s getting to the point that I’m
I wanna do it right this time
I wanna hold you in my arms
I never wanna say goodbye
Again!

When your love turns into a small paper ship,

coming out of your nervous hands,

sent with your last strehghts,

gathering all your childhood dreams,

decorated with your most sensual words

and with your heart as a postscript...

...when you let it float in the sea

and you do not receive a reply...

... FORGET!

The honeymoon that never ends by Osho

LOVE IS NOT A RELATIONSHIP. Love relates, but it is not a relationship. A relationship is something finished. A relationship is a noun; the full stop has come, the honeymoon is over. Now there is no joy, no enthusiasm, now all is finished. You can carry it on, just to keep your promises. You can carry it on because it is comfortable, convenient, cozy. You can carry it on because there is nothing else to do. You can carry it on because if you disrupt it, it is going to create much trouble for you… Relationship means something complete, finished, closed.

Love is never a relationship; love is relating. It is always a river, flowing, unending. Love knows no full stop; the honeymoon begins but never ends. It is not like a novel that starts at a certain point and ends at a certain point. It is an ongoing phenomenon. Lovers end, love continues– it is a continuum. It is a verb, not a noun.

And why do we reduce the beauty of relating to relationship? Why are we in such a hurry? Because to relate is insecure, and relationship is a security. Relationship has a certainty; relating is just a meeting of two strangers, maybe just an overnight stay and in the morning we say goodbye. Who knows what is going to happen tomorrow? And we are so afraid that we want to make it certain, we want to make it predictable. We would like tomorrow to be according to our ideas; we don't allow it freedom to have its own say. So we immediately reduce every verb to a noun.

You are in love with a woman or a man and immediately you start thinking of getting married. Make it a legal contract. Why? How does the law come into love? The law comes into love because love is not there. It is only a fantasy, and you know the fantasy will disappear. Before it disappears settle down, before it disappears do something so it becomes impossible to separate.

In a better world, with more meditative people, with a little more enlightenment spread over the earth, people will love, love immensely, but their love will remain a relating not a relationship. And I am not saying that their love will be only momentary. There is every possibility their love may go deeper than your love, may have a higher quality of intimacy, may have something more of poetry and more of godliness in it. And there is every possibility their love may last longer than your so-called relationship ever lasts. But it will not be guaranteed by the law, by the court, by the policeman. The guarantee will be inner. It will be a commitment from the heart, it will be a silent communion.

If you enjoy being with somebody, you would like to enjoy it more and more. If you enjoy the intimacy, you would like to explore the intimacy more and more. And there are a few flowers of love which bloom only after long intimacies. There are seasonal flowers too; within six weeks they are there, in the sun, but within six weeks again they are gone forever. There are flowers that take years to come, and there are flowers that take many years to come. The longer it takes, the deeper it goes. But it has to be a commitment from one heart to another heart. It has not even to be verbalized, because to verbalize it is to profane it. It has to be a silent commitment; eye to eye, heart to heart, being to being. It has to be understood, not said.

Forget relationships and learn how to relate.

Once you are in a relationship you start taking each other for granted– that's what destroys all love affairs. The woman thinks she knows the man, the man thinks he knows the woman. Nobody knows either! It is impossible to know the other, the other remains a mystery. And to take the other for granted is insulting, disrespectful.

To think that you know your wife is very, very ungrateful. How can you know the woman? How can you know the man? They are processes, they are not things. The woman that you knew yesterday is not there today. So much water has gone down the Ganges; she is somebody else, totally different. Relate again, start again, don't take it for granted.

And the man that you slept with last night, look at his face again in the morning. He is no more the same person, so much has changed. So much, incalculably much has changed. That is the difference between a thing and a person. The furniture in the room is the same, but the man and the woman, they are no more the same. Explore again, start again. That's what I mean by relating.

Relating means you are always starting, you are continuously trying to become acquainted. Again and again, you are introducing yourself to each other. You are trying to see the many facets of the other's personality. You are trying to penetrate deeper and deeper into his realm of inner feelings, into the deep recesses of his being. You are trying to unravel a mystery which cannot be unraveled. That is the joy of love: the exploration of consciousness.

And if you relate, and don't reduce it to a relationship, then the other will become a mirror to you. Exploring him, unawares you will be exploring yourself too. Getting deeper into the other, knowing his feelings, his thoughts, his deeper stirrings, you will be knowing your own deeper stirrings too. Lovers become mirrors to each other, and then love becomes a meditation. Relationship is ugly, relating is beautiful.

Hence I say relate. By saying relate, I mean remain continuously on a honeymoon. Go on searching and seeking each other, finding new ways of loving each other, finding new ways of being with each other. And each person is such an infinite mystery, inexhaustible, unfathomable, that it is not possible that you can ever say, "I have known her," or, "I have known him." At the most you can say, "I have tried my best, but the mystery remains a mystery."

In fact the more you know, the more mysterious the other becomes. Then love is a constant adventure.

You and me

Love is not far from your fingertips.
Reach out.
Do not be afraid.
I am unlike the past.
Love will be here.
Close your eyes.
Jump.

Докато теб те няма...

Лошото на заминаването е, че на мястото, от което тръгваш, животът продължава. Ако един ден решиш да се върнеш, може и да няма никого...

Хорхе Букай, " Писма до Клаудия"

Скъпа моя приятелко,


Казваш, че писмото ми посветено на любовта, ти е харесало, че ти е помогнало да си изясниш някои неща и че ти е трудно да осъзнаеш дали някой те обича, или само те желае, или се нуждае от теб...


Нека първо те попитам: защо ти е да знаеш какво точно изпитва другия?
Мисля, че това е свързано с желанието ти да получиш допълнителна сигурност. Така или иначе, единственото истинско нещо е онова, което чувстваш ти. Запитай се по-скоро дали ТИ се чувстваш желана, нужна, обичана - и бъди вярна на това свое чувство.
Да си представим, че някой те обича. Обича те силно, но ти не се чувстваш ни най - малко обичана. За какво тогава ти е обичта му?
Нека сега си представим обратното: някой те обича съвсем малко, а ти се чувстваш безпределно обичана. Нима ще го изпуснеш заради това, което казва, че чувства?
Винаги съм вярвал, че най-прекрасният отговор на думите 'много те обичам' е 'аз също чувствам, че много ме обичаш'.
Другото, което казваш - за демонстрирането на чувството, - според мен няма нищо общо със самото чувство.
Всъщност 'правя', 'показвам' и 'демонстрирам' са три съвсем различни неща.
Преди да продължиш да четеш, отдели няколко минути, за да си отговориш на следните въпроси:


1. Какво означава 'показвам'? С каква цел ти показвам?

2. Какво означава 'демонстрирам'? С каква цел ти демонстрирам?



Сигурен съм, че си забелеязала следното:

Когато 'показвам', правя така, че нещо да стане очевидно, за да можеш да го видиш.


'Демонстрирането' от друга страна, е съвсем различно - това е действие, целящо да докаже нещо, така че ти да повярваш.


Всичко това означава, че когато 'показвам', изхождам от мисълта, че ти не виждаш, а когато 'демонстирам' - от мисълта, че ти не вярваш.


(...)


Това мое убеждение е толкова силно, че когато се уловя в опит да показвам или да демонстрирам това, което съм или което чувствам, си давам сметка, че манипулирам, че не съм искрен със себе си, че влизам в условности и налагам условности. Накратко, когато показвам и демонстрирам, се чувствам смешен.

(...)

Антонио Поркия пие: "Ако аз съм аз, защото ти си ти, а ти си ти, защото аз съм аз, тогава нито аз съм аз, нито ти си ти. Но ако аз съм аз, защото аз съм аз, а ти си ти, защото ти си ти, тогава ти си ти и аз съм аз".