Испанските песни от испанските филми… нещо не ми действат добре. Най-вече тези от продължението на „Три метра над небето“ – „Искам теб“... Гледам филма за кой ли път, искам щастлив край, а то… става както се случва и в живота. Срещаш голямата любов. После се разделяте и срещаш следващата голяма любов. И от твърде много „големи любови“ не ти остава време за малката, която обаче си струва. Това последното извън филма.
Блага Димитрова има дори още по-силен ефект. Реших, че е време най-после да завърша „Пътуване към себе си“. Е, не ми харесва! Не ми харесва усещането, което оставя. Това, че има уникален стил на писане, е всеизвестно, и че въпреки изминалото време, мисленето й все още е актуално, също. Но понякога не начинът на изразяване ме впечатлява в една книга, а крайното чувство. В случая горчи и е мрачно. Навява меланхолия и ме кара да мисля за неща, които упоритото избягвам, за всеобщо добро.
И накрая какво? Разбираш, че си самотен. Не винаги настоящето е достатъчно ярко, за да заслепи миналото. В такива моменти просто наблюдаваш какво се случва, без да го усещаш, без да го живееш… Връщаш се там, където не искаш, там където е имало любов. Връщаш се при неясния спомен за щастие. При пеперудите. При споделените моменти и взаимното „обичам те“. При това, което винаги си търсил, открил си го и накрая си го загубил. Завинаги. Или пък още не си открил, а толкова много искаш... При стиховете на Жак Превер или музиката на Пабло Алборан. При спомена за един непознат любим. Който всъщност не е толкова идеален. Никак даже, но самотата прави разни трикове и замъглява сетивата...
Илюзията ми е утехата и ме спасява от самата мен. Понякога това е достатъчно.
Мога и сама, мога и сама… Отдавна се научих да мога и сама.
