Из "Дневниците на пристрастената към илюзии"

Мина доста време от последната вечер на безсъние. Почти бях забравила усещането. Онази сковаваща всяка частица от мен студенина ме връхлетя толкова внезапно, че дори не бях сигурна как е успяла да ме намери отново.
Прекарах адски дълго време в борба с онези спиращи дъха ми моменти, в които всеки спомен изплуваше в съзнанието ми. Често пъти обвивах ръце около себе си, сякаш опитвах с последни сили да задържа самата себе си, преди да се разпадна на хиляди парченца. И мислех, че всичко това вече е минало. Посветих цялото си време на работа, за да не оставам с мислите си нито за миг и защитните механизми заработиха сами.
После без дори да подозирам той се появи и трябваше да си напомня как да дишам. Но този път не ме задушаваше болка, а желанието да изпитам подобна. Исках сигнал, че трябва да избягам. Защитата ми трябваше да се задейства и да стоя колкото се може по-далеч от него. Вместо това, противно на всякаква логика, започнах да го допускам до себе си. Страхувах се толкова много, докато беше около мен, а когато го нямаше, исках да бъде.
И нямах нужда от думи, защото всичко просто се случваше, но се върнах точно на онова познато място, от което толкова дълго бягах досега.
-Каквото има са става, ще стане. - повтарям с тих глас и затварям очи, надявайки се следващия ден да носи нещо повече. Но всяка сутрин се убеждавам, че за пореден път съм сгрешила и той е забравил да обича мен, както аз обичам него. Не съм способна дори да се боря, а само да чакам търпеливо.
Не смея да си поема дъх, нито да сторя нещо. Стоя в тъмнината и очаквам утрото. А отново е четири след полунощ и часовникът е спрял. Дори времето си играе с мен, а аз му позволявам. Все пак май всички това го могат най-добре - да си играят. Поне да знаех правилата, може би нямаше да боли. Вместо това стоя в тъмнината, докато той е някъде там, търсейки себе си. И чудя се, дали му липсвам, а времето ми шепне отговора след всяка секунда, която стрелките му отмерват търпеливо.
За пореден път ще наруша всичките си правила, след като път назад няма. Ще разбиеш моя свят и после ще си отидеш, вземайки със себе си каквото е останало от мен. И може би ще боли, а може би най-сетне ще науча себе си да не вярвам на лъжи.