***

Поезията те прави тъжен, защото ти показва красота, която не можеш да имаш. Поезията те прави нещастен, но това е сладка тъга, в която се потапяш, която искаш да задържиш, но тя се изплъзва от теб, достигната от светлината на битието ти, на първия ти дъх сутрин и болезнено отворените клепачи и жаждата да си жив. Още един ден, ти си силно момиче и ще се справиш, няма време за нещастие, превръща се в лукс, принадлежащ накратките моменти, преди заспиване и след края на филма, на дъното на някоя чаша, закачено на ципа на куфара е твоето нещастие. Защото когато напускаш ти всъщност се нанасяш, само мястото и хората се променят, ти никога не напускаш всъщност, ако изобщо някога си бил.

Един мой учител ми каза, че в един момент в живота си просто избираш колко точно грип да имаш. Колко да се стараеш и колко да ти пука. Колко да даваш от себе си. Колко да се вкопчваш в реалността. И продължаваш...

Хубава е вярата в края, поставя граници на нещата, всичко е по-сладко със съзнанието, че ще го напуснеш, че то ще напусне теб. В един момент в живота си решаваш точно колко грип да имаш, колкото по-кратко е времето ти, колкото повече вярваш в заминаванията, толкова повече се вкопчваш в реалността, стискаш и дърпаш, пука ти за нея, опитваш се да правиш промяната. Докато не заминеш. Така е нормално, това е редът на нещата. Подреждаш ги в кутийка, всички опити и умения, и поемаш въздух и напред. До следващата малка пауза за нещастие...