Over

В случай, че някога обичам пак така, на което силно се надявам.
(само че да е правилният, а не този, който заменя хората)
с този пост слагам край на мъките си по една по-сложна, отколкото е необходимо, любов.

Просто защото искам да запомня това лято, в чийто край листата опадаха с нашата обич, единствено с неговата красота. Не подозирах, че ще бъде толкова трудно.
Не искам да натоварвам хората, които просто си отиват понякога, не мога вечно да им търся сметка защо са ме зарязали. Нямаше да сме заедно, дори ако живеех във Фуертевентура, нали? ...
Не мога да си позволя да се превръщам в развалина всеки път, щом някой каже 'сбогом'.
Е, поне да беше казал...

Имаше нощи, в които се самообвинявах, че не съм достатъчно добра да го задържа, но всъщност длъжна ли съм изобщо? Никого не искам да задържам.
Давайте, минавайте през душата ми като през широко отворена порта.
Не забравяйте и да добавите малко драма.

Тази невероятна и кратка история ме научи
да пазя хората, независимо колко ми пука за тях,
никой не заслужава тази болка,
затова не бих я причинила на никого.

Твърдяха, че съм обсебена по 'онзи далечен испанец, на когото не му пука за мен',
Да, по дяволите, имаха право ...

Обичах кожата и докосването му,
всеки недостатък, участъците от бузите му, които не бе успял да направи гладки, защото може би е бързал...
Тях целувах.

...И сега разбирам, че за всичко си има време.

Спомням си как бързах - а не съм била готова за връзка. Трябваше да се случи точно в това лято, точно за толкова време. Точно с него, за да не го забравя никога.
Минаха точно 75 дни...
Няма такъв, в който да не му отделях специални часове, за да излея болката си - дори в 4 сутринта, когато се събуждах от съня, в който отново присъстваше.

and now...

С последното писмо, отлетяло към него, отлита и моята любов...