Навън е пролет...а в теб бушува буря. Разпилява мислите ти като листове, на които са записани спомените на живота ти. Опитваш се да залостиш вратата зад себе си, но вихрушката напира да влезе в душата ти. Промушва се през всеки процеп на съзнанието ти и ти докарва главоболие. От отворилата се празнина след мен, която се молиш времето да запълни, се просмуква студ. Не искаш да мислиш, но не можеш да избягаш от собствената си глава, както бягаш от мен. Нямаш сили да избягаш от това, което си сега. Оглеждаш се рядко, защото от огледалото те гледат очите на човек, който не познаваш. Човек, който не живее както му се иска... Отчаяно искаш да бъдеш свободен, за да бъдеш истинския Ти, но те е страх да го признаеш дори пред себе си. Страх те е от свободата, защото не знаеш какво прави човек с нея. Гониш всеки трепет на сърцето, извиняваш му се с "Късно е!" Бягаш от разговорите със себе си, защото не можеш да отговориш на единствения въпрос, който си задаваш напоследък: "Какво чакаш, по дяволите?"...
