Ярост

Тия дни бях много ядосана, направо бясна. С и без причина. Мощни вълни от гняв се надигаха изненадващо в мен и заплашваха да прелеят. На моменти ми беше трудно да се позная. Сега, на Велика събота, седя с чаша кафе, прибрала някъде дълбоко в себе си това емоционално торнадо, което се опита да ме засмуче и се опитвам сама да се разбера. Мисля, че тичам твърде дълго без да спра да си поема дъх. Бягам с все сила от хора,които искам да не бях познавала. Ако можех сигурно щях да ги изтрия- окончателно и завинаги. Не ги мразя, не ми е присъщо да мразя никого. Мисля, че се чувствам измамена, предадена, омърсена и изцяло загубила доверие в света около мен. Щом най-близките ти могат да ти забият нож, то...къде е смисълът и има ли го изобщо? Да те изядат жив? Някъде по пътя забравих за себе си, за личните си нужди. Някъде сред изтощението и грижите, се бе зародила тази ярост, която ме смая. Ярост, че трябва да се справям с всичко сама,  ярост към липсата на отговорност у човека, живеещ с мен, ярост към безкрайните реклами, натрапващи вечно усмихнати, доволни и притежаващи всичко хора...и накрая осъзнах, че изпитвам ярост най-вече към самата себе си. Сама се бях заклещила в омагьосан кръг от вечно бързане и списък със задачи, по-дълъг от този на Шиндлер...и внезапно гръмнах. Избухнах като новогодишна заря и си дадох сметка, колко ядосана, опустошена, уплашена, смазана и тотално разкъсана съм била години наред. Осъзнах колко прав е С. -аз съм едно обикновено объркано момиче, правещо се на жената-чудо. За мое щастие в момента, в който яростта ми напираше да вземе връх, аз просто се прибрах, свих се на дивана и премислих всичко отначало. Разбрах колко много искам да бъда сама. Страшното не е да си сам, а да си с човек, който те кара да се чувстваш по-самотен от всякога... Дадох си сметка, че когато камъкът на пръстена на лявата ти ръка наистина започне да тежи, по-добре да го махнеш завинаги, преди да откъсне цялата ти ръка. Осъзнах, че съм просто човек, а не робот, и нищо човешко не ми е чуждо... За първи път не празнувам Великден, нямам яйца и козунак и съм далече от семейството си. Наслаждавам се на празния си дом и липсата на дразнители, въпреки че битката тепърва започва. Но аз знам, че ще спечеля и отново ще бъда щастлива. Сама.