Тази целувка, която ми подари насън (за която така и не ти доразказах) и от която исках още, и още, ми губи равновесието. Сърцето ми слуша само мислите, които се клатушкат около твоята липса. Ти дори не подозираш, че дори с едно полупразно съобщение за Великден в рамките на цяла вечност време нарушаваш дзен-а на безразличието ми. И после пак изчезваш. И после пак изчезвам. Докато нашето платонично съществуване не се сблъска със спонтанните сърца върху хартиена салфетка, които крещят от телефонния екран какво чувствам към теб. И зад всичките усмивки след всеки край на мисълта ми знам, че се крие тихото "Харесвам те". Въпросът е, че ме боли от премълчаване. И зад всяка моя точка се крие всъщност многоточие, което ми се искаше да бях оставила за нашия финал...който дори няма начало.
