Говорим тихо за работа, докато очите на околните дълбаят в скалповете и на двама ни. Опитвам да те слушам без да издавам колко ми е трудно да не те хвана за ръката.
От нервност пренареждам десетки пъти чашата в ръката ми. Изучаваш действията ми сякаш имат смисъл. Нямат. Но ти не знаеш това. Още толкова много неща не знаеш, а си убеден, че са ти ясни.
Продължаваме да говорим тихо. Вече не е за работа. Вече няма никакво значение темата. Не запомням какви са точните ти думи, но долавям смисъла на всяко изречение - “това не бива да бъде така”. Звуците не спират да се търкалят от устните ни. Успокоявам и двама ни като не спирам да приказвам... а колко ми се иска да мълча и само да чета по лицето ти...
Хората около нас продължават дa дълбаят скалповете ни от любопитство. Не ги разбирам защо си правят труда. Това, което е наистина важно, е изписано и на моето, и на твоето лице.
Мисля си, че за такива моменти няма какво да се напише. Те просто се изживяват...
Усмихвам ти се с цялата топлина в погледа, която пазех само за теб. Усмихваш се и ти.
Лесно сменям пристрастията, не спирам обаче да съм пристрастена към теб.
... докато душата ти прави компания на моята и докато те карам да се усмихваш, нищо не е изгубено.
