Още е така... Всъщност аз вече не го гледам, но... го сънувам. И когато се събудя, тялото ми трепери там, където ме е докоснал в съня. И се чувствам повече от прекрасно. Но не може да продължавам така. Не мога вечно да мечтая за нещо, което отдавна е далеч от мен. В един момент ще се предам. Ще затворя очи и ще се правя, че не го виждам във всеки един момент, когато имам нужда от него... Ще си наложа да изчезне, няма да говоря за него, няма да трепвам всеки път, когато чуя името му, или когато видя плаж, или когато мина покрай пейки, спомняйки си нашата пейка, нашия плаж и всички кратки откраднати мигове... И след това, след дни, или месеци, или години, той най-накрая ще изчезне, или ще се скрие някъде дълбоко в мен. И тогава може би ще съм свободна...
Защото.. Аз не вярвам, че има нещо вечно, и това ще изчезне. След време... Но още ми се иска да знаех какво си мисли и дали всеки път се усмихва, когато си спомни за мен.
По дяволите, липсва ми да бъда луда и да будя детето в себе си, защото в момента просто няма с кой да съм луда. Не, че нямам приятели, но е различно.. Те никога няма да се лигавят с мен щом става дума за Пожарна и Гражданска защита и никога няма да тръгнат да тичат в пясъка за да ми докажат, че голямата вълна няма да стигне до нарисуваното сърце на брега... И няма да ме държат за ръка и да се хилят, когато продавачите ни мислят за съпрузи и ни питат къде всъщност живеем, след като сме от две различни държави... И няма как да седя с тях на пейката в парка, прегърнати и да седим без да говорим, изпивайки се с очи, защото просто така е по-приятно. И те никога не биха ми се смяли как плувам, или как бъркам думите, опитвайки се да кажа нещо на техния език... И те всъщност не са той...
No comments:
Post a Comment