И един ден чаканото позвъняване се случва...поглеждаш екрана и виждаш името му.
"Как си, искаш ли да пием кафе в Бургас или да дойда до теб?".  Мислено сменяш няколко отговора "Много съм добре, благодаря". Сещаш се за другата жена...Едва ли заслужава това. Казваш му "Не правя това, което не бих искала някой друг да причини на мен", и любезно отклоняваш поканата.
Слушаш как е мислел за теб в Сицилия, дори по-често, отколкото е предполагал... слушаш как жената до него те е блокирала от неговия Фейсбук, как ревнува, как си мисли, че все още се чувате и виждате... слушаш каква странна връзка имали, но пък всичко си било наред там. После слушаш как светът може да бъде в краката ти, стига да поискаш. Продължават  сексуални закачки, и как ако четеш мислите му, ще ти стане горещо... "Шегички, не те пробвам"...  А после цял ден получаваш снимки от плажа и намеците продължават. Forever left too soon... очевидно.
Гледаш с празен поглед екрана на телефона. Гледаш лицето на снимката от плажа. Само преди месец това лице те изпълваше с усмивки и щастие. А сега не чувстваш нищо, освен раздразнение ... и малко тъга, защото отново си се заблудила в качествата на един мъж.
Ето как най-лесно се убива любовта...когато някой покаже истинското си лице, твоята идеалистична представа за него умира на секундата...
Поглеждаш към небето... Това ли било? И вече не боли. А напротив - чувстваш лекота и облекчение.
Благодариш на Господ. За поредния урок какво не искаш в живота си.
Влизаш в морето. Вълните измиват последното останало съмнение.
Жива си. Красива. Умна. Обичана. И най-доброто тепърва предстои!