За най-страхотния татко на света... Не помня защо така и не съм ти дала тази картичка. На рождения ти ден днес, не мога да спра да си спомням с кристална яснота колко богата съм била. И потичат сълзи от мъка, че никога не съм ти благодарила за това, че ме има.
Липсваш ми, тати. Знам, че толкова съм те критикувала и укорявала, че едва ли съм те познавала, че може би не съм разбрала колко си ни обичал. Колко съм те обичала. Колко си ми важен.
Прощавай, тати...че чак сега си спомням моментите, в които си ми показвал, че обичта се крие в малките неща. Че чак сега си спомням с почти физическа острота осмомартенските утрини с мирис на разцъфнала роза, омлетите, които обичаше да ти правя, разрязаната диня, изчистената за мен риба, как плача на коленете ти след поредното любовно разочарование, а ти галиш косата ми и казваш "И това ще мине"... Прости ми, че не съм разбрала как си ме оставил да раста свободна, без да изискваш нищо от мен. Прости ми, че не се смеех често с теб на шегите ти, а все размахвах пръст..
Прости ми, тати, че не си дадох сметка какво си ми дал.
Прощавай, че все изгубена в настигане на другите в материално и професионално отношение, не си дадох сметка как вместо кола и някоя скапана панелка, ти си ми дал топло завръщане у дома, посрещане на летището, залепени обувки, оправени контакти и малко градинско цвете в чашка, което да ми носи усмивки в необзаведения апартамент. Че си ме научил да имам мазоли вместо претенции.
Прощавай, че го осъзнавам чак когато вече те няма.
Единствено ми се иска да знаеш колко много те обичам и как ми се иска да имах време да ти кажа всичко това, вместо да го напиша.
Пращам ти светлина и се надявам някога, някъде да мога да ти кажа всичко, което сега не мога. Обичам те...
Липсваш ми, тати. Знам, че толкова съм те критикувала и укорявала, че едва ли съм те познавала, че може би не съм разбрала колко си ни обичал. Колко съм те обичала. Колко си ми важен.
Прощавай, тати...че чак сега си спомням моментите, в които си ми показвал, че обичта се крие в малките неща. Че чак сега си спомням с почти физическа острота осмомартенските утрини с мирис на разцъфнала роза, омлетите, които обичаше да ти правя, разрязаната диня, изчистената за мен риба, как плача на коленете ти след поредното любовно разочарование, а ти галиш косата ми и казваш "И това ще мине"... Прости ми, че не съм разбрала как си ме оставил да раста свободна, без да изискваш нищо от мен. Прости ми, че не се смеех често с теб на шегите ти, а все размахвах пръст..
Прости ми, тати, че не си дадох сметка какво си ми дал.
Прощавай, че все изгубена в настигане на другите в материално и професионално отношение, не си дадох сметка как вместо кола и някоя скапана панелка, ти си ми дал топло завръщане у дома, посрещане на летището, залепени обувки, оправени контакти и малко градинско цвете в чашка, което да ми носи усмивки в необзаведения апартамент. Че си ме научил да имам мазоли вместо претенции.
Прощавай, че го осъзнавам чак когато вече те няма.
Единствено ми се иска да знаеш колко много те обичам и как ми се иска да имах време да ти кажа всичко това, вместо да го напиша.
Пращам ти светлина и се надявам някога, някъде да мога да ти кажа всичко, което сега не мога. Обичам те...
No comments:
Post a Comment