Понякога няма нищо по-отрезвяващо от малките разочарования... като това да те гледам как всеки ден си онлайн и нито веднъж за цяла седмица да не попиташ как съм. Тези малки разочарования ме карат да забавя крачка и да огледам по-добре пътя... и спътниците си.
Понякога толкова ми се иска да вярвам, че някой е такъв , какъвто го описвам с треперещи от вълнение пръсти, че след това разочаровано взимам листа с написаното, обръщам го наобратно и чакам да мине време, докато го прочета отново. И да видя къде съм сгрешила.

Броях дните на юни, изведнъж те се оказаха много повече от планираното, а очакването -вместо сладко, стана болезнено. Отказвам се да чакам, и макар че не мога да изгоня сянката на разочарованието, знам, че това е правилният избор.

Хубаво е да имаш приятели, които ще те прегърнат силно и в еуфорията на щастието, и в бурята на болката. Не, не е хубаво. Най-хубавото е.
А ти просто не можеш да бъдеш такъв за мен...
Мразя да запълвам на някого времето и скуката в работния ден, а в останалото време да не съществувам.
Не ми отива. Затова нека спрем.