Не очаквайте от мен да бъда същата… Веднъж щом са разбили сърцето ти
на парчета, щом са те унизили по неописуем начин, всичко, което ти остава, е просто да се опиташ да бъдеш отново цяла, но трудно ще бъдеш същата. Чудя се как успях да стигна до тук… Какво станa, как се заблудих толкова силно, как си го причиних??? В моментa, в който истината ти стоварва в лицето най-грамадния шамар, за
да отрезвееш от тази илюзорнa връзка, този несъществуващ оазис, ти
се чувстваш напълно гола и беззащитна пред свирепия свят навън,
сам-самичка. Това, което е останало от теб, е една изстискана до
краен предел портокалова кора, която претендира, че е живо същество...
Как, чувствайки се по този начин, се
предполага, че трябва да можеш да продължиш напред? И ти стоиш на едно
място, взряна в своя преобърнат свят, опитвайки се да намериш правилната
посока, но си толкова объркана и съсипана, че всеки път ти се струва
погрешен. Така стоиш и не мърдаш, а времето покрай теб не чака, тече и
тече, не спира... а нещата около теб все така болезнено ти напомнят за грешката,
която си направила, за болката, която изпитваш, за човека, причинил ти
това…
В първия момент е безсилието,
момента, докато осъзнаеш какво точно ти се е случило. В следващия е
яростта– да виждаш всичко в червено като разярен бик. Но
времето ще донесе спокойствие на моята душа и единственото, което ще
чувствам скоро, е нищо – nothing, nada, niente, rien, пълна нула, пълен непукизъм…
Нека никога не забравям, защото това е
урок от живота и нека той никога не бъде забравен, за да не бъде
повторена отново същата нелепа грешка. А относно този изцеден портокал –
той просто се нуждае от малко любов, за да се почувства отново цял.
